Тълкуване на Библията (Херменевтика)

5

Старозаветните Повествования: Правилната им употреба

Библията съдържа от типа литература, наречена "повествование", повече отколкото от всеки друг вид литература. Така например, над 40 процента от Стария Завет е повествование (разказ). Тъй като Старият Завет представлява три четвърти от обема на Библията, не е изненадващо, че най-често срещаният тип литература в цялата Библия е разказът. Следните книги на Стария завет са до голяма степен или изцяло съставен от повествователен материал: Битие, Исус Навин, Съдии, Рут, 1-4 Царе, 1 и 2 Летописи, Ездра, Неемия, Данаил, Йона и Агей. Освен това, Изход, Числа, Еремия, Езекиил, Исая, и Йов също съдържат значителни повествователни части. В Новия Завет, големи части на четирите евангелия и почти цялата Деяния също са разкази.

Нашата презумция е, че Светият Дух е знаел какво прави, когато е вдъхновил такава голяма част от Библията под формата на разказ. Смятаме, че е очевидно, че този вид литература служи добре на Божията цел за себеразкриване. Как това обслужва целите Му и как да постигнем добро и правилно използване на тази литература служейки на Бога  - с това се занимава тази глава.

Естеството на разказите

Какво са разказите

Повествованията са истории. Въпреки че от време на време използваме думата история, да ги опишем, ние предпочитаме думите разказ или повествование, защото думата история е достигнала и до значение на нещо, което е измислено, като  " история преди лягане "(на английски изразът е подобен на „приказка за лека нощ” – б.пр.) или "убедителна история." Също така клони към значение на единичен разказ с единен набор от персонажи и единична схема. Библията, от друга страна, съдържа това, което ние често чуваме да се нарича Божията История (в сюжетен смисъл– б.пр.) - един разказ, който е напълно верен, който е от решаващо значение и често е комплексен. Това е една величествена история, по-голяма от най-епичните, с по-богата фабула, по-значими образи и описания отколкото съставените от хора истории някога биха могли да бъдат. Така че, за тези части от тази велика божествена история, които имат разказвателна форма, терминът повествование е за предпочитане при техническата употреба, тъй като той е по-обективен, по-малко предубеждаващ термин.

Библейските повествования ни казват за неща, които са се случили - но не какви да е неща. Тяхната цел е да покажат как Бог действа в своето творение и сред своя народ. Разказите го прославят, помагат ни да Го разберем и оценим, и ни дават картина на Неговата грижа и закрила. В същото време, те дават и илюстрации на много други уроци, важни за нашия живот.

Всички разкази имат сюжет и герои (независимо дали божествени, човешки, животински, растителни или каквито и да е). Старозаветните разкази, обаче, имат сюжети, които са част от специален всеобхватен сюжет и имат специален набор от герои, най-специалният от които е самият Бог.

Трите нива на разказите

Ще ви бъде от помощ, докато четете и изучавате старозаветните разкази, ако разбирате, че историята се разказва, отразявайки се на три нива. Най-горното ниво е, това на цялостния вселенски план на Бога, изпълняван чрез неговото творение. Ключовите аспекти на сюжета на това най-високо ниво са самото сътворение; гехопадението на човечеството; силата и всеобхватността на греха; необходимостта от изкупление; въплъщението и жертвата на Христос. Това най-високото ниво често се споменава като "история на изкуплението" или "изкупителна история."

Ключовите аспекти на средното ниво се фокусират върху Израел: призива на Авраам; създаването на Авраамовото потомство чрез патриарсите; поробването на Израел в Египет; Божието избавление от робството и завладяването на обещаната земя на Ханаан; честите грехове на Израел и нарастващата нелоялност; Божията търпелива закрила и призивите Му към тях; пълното унищожаване на Северен Израел, а след това и на Юда; и възстановяването на святия народ след Плена.

След  това е най-ниското ниво. Тук се откриват стотици отделни разкази, които формират другите две нива: разказът как братята на Йосиф го продават на кервана арабски търговци, отиващи в Египет; разказът за съмнението на Гидеон в Бога и как го изпитва чрез руното; разказът за прелюбодейството на Давид с Витсавее и др.

Внимателно си отбележете следното: всеки отделен старозаветен разказ (най-ниското ниво) е най-малкото част от по-големия разказ за историята на Израел в света (средното ниво), което от своя страна е част от големия разказ на Божието творение и неговото изкупление (най-горното ниво). Този последен разказ отива отвъд Стария завет, чрез Новия завет. Няма да сте напълно справедливи към всеки отделен разказ, ако не разпознавате неговата роля за другите две нива. Понякога един разказ се състои от група по-кратки, отделни истории. Тези разкази могат да бъдат назовани "съставни разкази". За всички практически цели, това което казваме за трите нива на разказите не се влияе от признанието, че съществуват съставни разкази в цялата Библия.

Надяваме се, че осъзнаването на тази йерархия на разказите ще ви помогне да бъдете в по-голяма степен християни при прилагане на старозаветните разкази в собствения ви живот и във вашето служение към другите. Когато Исус учи, че Писанията "...свидетелстват за мен" (Йоан 5:27-29), той очевидно не говори за всеки кратък индивидуален пасаж на Стария Завет. Тези отделни пасажи, включително и разказите, които са месиански или по друг начин идентифицирани в Новия Завет като типологични за Христос (срв. 1 Кор. 10:4) са важна част от Стария Завет, но те представляват само малка част от цялостното му откровение. Въпреки това, Исус говори за върховното, най-високото ниво на разказа, в който неговият изкупление е централното дело и подчиняването на цялото творение на Него е кулминацията на сюжета. Така Той учи, че Писанията в тяхната цялост свидетелстват за Него и се фокусират в Неговото любящо господство.

Следователно имаме отделни разкази (понякога от съставен характер), които са в рамките на по-голям разказ, който е в рамките на грандиозен разказ. Някои от съставните разкази са формирани от голям брой по-кратки отделни разкази. Това е типично за всички сюжети, които имат подсюжети и затова не е изненадващо. В Новия завет имаме отделни разкази (Лука- Деяния), в рамките на големия разказ за цялостната Божия история, както е разказана в Библията. В Стария завет нещата са подобни. Например, големият съставен разказ, който ние наричаме "повествованието на Йосиф" (Бит. 37-50) съдържа много по-кратки отделни разкази за Йосиф, каквито са разказът за първите му сънища (Бит. 37:5-11), разказът за неговото издигане и падение като роб на Петефрий (Битие 39), разказът за погребението на Яков в Ханаан (Бит. 50:1-14), и т.н. Но всички те са част от голям, цялостен разказ на Библията.

Няма нищо лошо в изучаването на всеки отделен разказ сам за себе си. Всъщност, това е силно желателно. Но за най-пълния смисъл, трябва най-накрая да се види отделният разказ в рамките на неговия по-голям контекст.

Какво Не Са Разказите

1. Старозаветните повествования не са просто истории за хора, които са живели в старозаветните времена. Те са първо и преди всичко разкази за това, което Бог е направил за и чрез тези хора. За разлика от човешките разкази, Библията е съставена най-вече от божествени разкази. Бог е главният герой на историята - ако тя е в Библията. Всички герои, събития, развитието, сюжетът и кулминацията на историята са налице, но зад всички тях, Бог е "главното действащо лице" или убедителният главен герой във всички разкази.

2. Старозаветните разкази не са алегории или истории, изпълнени със скрити значения. Може обаче да има аспекти от разказите, които не са лесни за разбиране. Начините, по които Бог работи в историята и начините, по които Той оказва влияние върху човешките действия и изпълнява собствената си воля чрез човешки същества (понякога противно на желанието на хората; виж Бит. 50:20) не винаги са разбираеми за нас. Често не ни се казва всичко, което Бог е направил в дадена ситуация, което е предизвикало нещата да се случат по начина описан от Стария Завет. И дори когато ни се казва какво е направил, не винаги ни се казва как или защо Бог го е направил.

С други думи, повествованията не отговарят на всички наши въпроси относно даден проблем. Те са ограничени до своя фокус и ни дават само една част от цялостната картина на това което Бог прави в историята. Трябва да се научим да бъдем доволни от това ограничено разбиране и да въздържаме своето любопитство в много точки, иначе накрая ще се окаже, че толкова много се опитваме да четем между редовете, че в крайна сметка прочитаме в историята неща, които не са там и създаваме алегории от това, което всъщност са исторически разкази. Както и в случаят с притчите на Исус (Глава 8), с разказите може да се злоупотребява по този начин.

Изкривеният прочит на историите е това което се случва, когато хората идентифицират свръхестествените събития в библейските разкази, като резултат на неща, от типа на намесата на неидентифицирани летящи обекти, или машини на времето от векове, бъдещи на нашето собствено време, или се предполагат, древни тайни научни открития, вече изгубени за човешкото познание . Вярно е, че самата Библия не казва как Бог е направил повечето от чудесата, които Той е предизвикал. Но неутолимото любопитство и желание да се разбере какво е изключено от Библията, тоест, как точно тези неща са се случили, може да накара някои хора да приемат абсурдни и пресилени обяснения. Очарованието и благоговението пред псевдонауката ги кара да дават псевдонаучни обяснения за чудотворните събития от Писанието. Бог просто не ни е казал в Библията как е направил всичко, което е направил. Жаждата за разбиране на процеса може да доведе до обяснения, толкова диви и несъвместими с библейските разкази, че те в действителност изобщо няма да са обяснение.

3. Старозаветните разкази не винаги ни учат директно. Те подчертават, природата на Бог и откровението Му, по специални начини, както законовите или доктринални части от Библията никога не биха могли, позволявайки ни също да изживеем събитията и преживяванията, а не просто да научим за въпросите, които присъстват в тези събития и преживявания. Съвременните клишета като, „Не го чупи, преди да си го опитал” или "За да разберете наистина нещо, трябва да го преживеете," не винаги са точни. Но те наистина съдържат ядрото на истината: знанието понякога идва по-добре и влияе върху поведението по-трайно, когато е в резултат от това, че сме въвлечени в нещо. Докато следвате отблизо действието на старозаветните повествования, естествено сте включени  като присъстващи - както го правите при четене на всяка друга история, без значение колко участниците в нея се различават от вас и без значение колко различни са техните обстоятелства. По този начин разказите един вид ви дават „на ръка” познание за работата на Бога в неговия свят и въпреки че това знание е вторично, а не първично, то все пак е истинско знание, което може да ви помогне при формиране на поведението ви.

Ако сте християнин, Старият завет е вашата духовна история. Обещанията и призванието от Бога към Израел са исторически обещания и призив (Гал. 3:29). По най-добрият, най-полезен и практичен начин, Бог ви позволява да следвате събитията, които Той е предизвикал в онези отминали времена, като Той е вдъхновявал мъже и жени, да ги запишат по начина, по който Той е искал да бъдат записани.

Въпреки че старозаветните разкази не е задължително да ни учат директно, те често илюстрират това, което се поучава пряко и категорично другаде. Това представлява имплицитен (който се подразбира- б.пр.) вид учение, което в сътрудничество със съответните експлицитни (категорични, ясно заявени – б.пр.) учения на Писанието, е много ефективен при генериране на този вид научаване от опит, което Светият Дух може да използва така положително. Например, в разказа за прелюбодейството на Давид с Витсавее (2 Царе 11) няма да намерите такова изявление като "Извършвайки това прелюбодеяние, Давид съгреши." Очаква се да знаете, че прелюбодейството е нещо грешно, защото Библията изрично учи на това по-рано (Изх. 20:14). Разказът илюстрира вредите за личния живот на цар Давид и за способността му да управлява. Разказът не учи систематично за прелюбодеянието и не може да се използва като единствена основа за такова преподаване. Но като една илюстрация на ефектите на прелюбодеянието в конкретния случай, дава мощно послание, което може да се запечата в съзнанието на внимателния читател по начин, по който директното категорично учение може да не успее.

4. Всеки отделен разказ или епизод в разказа не е задължително да носи морал (или поука) сам по себе си. Разказите не могат да се тълкуват атомистично, като че ли всяко изявление, всяко събитие, всяко описание би могло, независимо от останалите, да има специално послание за читателя. В действителност, дори и в сравнително дълги разкази, всички съставни части на разказа могат да работят заедно, за да внушат на читателя само едно основно послание. Налице е общата тенденция или движение на разказа, един вид голямата сглобка, която дава смисъла - обикновено едно-единствено послание.

По този начин, разказите са аналогични на притчите (виж глава 8), в това че цялата единица дава посланието, а не отделните индивидуални части. Силата, ефектът, въздействието, убедителността - всички те идват от цялата поредица от свързани събития. Много отделни елементи се комбинират, за да оформят разказа и да представят Божието откровение чрез него. Ако се ​​опитваме да намерим значение за всяка частица от данните или всяко едно събитие в разказа – това няма да работи. Трябва да се оцени разказа като едно цяло, а не това да става атомистично.

Принципи за тълкуване на разкази

За да илюстрираме важните точки в дискусията по-горе, ние сме избрали два комплексни старозаветни разказа за анализ в тази глава. Но преди това, следните десет принципа трябва да ви помогнат да избегнете очевидни грешки в тълкуването, когато искате да направите екзегеза на тези и други истории.

1. Старозаветните разкази обикновено не ни дават пряко доктрина.

2. Старозаветните разкази обикновено илюстрират учение или доктрина изложена изрично другаде.

3. Разказите записват какво се е случило - не непременно това, което е трябвало да се случи или какво трябва да се случва всеки път. Следователно, не всеки разказ има индивидуално разпознаваема морална поука от самата история.

4. Това което правят хората в разказите, не е непременно добър пример за нас. Често е точно обратното.

5. Повечето от героите в старозаветните разкази далече не са идеални, действията им също.

6. Не винаги ни се казва в края на разказа, дали това, което се е случило е добро или лошо. От нас се очаква да сме в състояние да преценим това въз основа на онова което Бог ни е научил, пряко и категорично на друго място в Писанието.

7. Всички разкази са селективни и непълни. Не всички уместни детайли винаги са показани (срв. Йоан 21:25). Това, което се явява в повествованието, е всичко което вдъхновеният автор, е счел, че е важно за нас да знаем.

8. Разказите не са написани, за да отговорят на всички наши богословски въпроси. Те имат конкретни, специфични, ограничени цели и се занимават с конкретни въпроси, оставяйки другите въпроси да бъдат разгледани на друго място, по други начини.

9. Разказите може да поучават или експлицитно ( като ясно се заявява нещо), или имплицитно (като очевидно нещо се подразбира, без всъщност да се заявява).

10. В крайна сметка, Бог е героят на всички библейски разкази.

Примери за Тълкуване на Повествования

Разказът за Йосиф

Голмият блок на повествователния материал, който ние наричаме "Разказът за Йосиф" заема 37 и 39-50 глави на книгата Битие. Прочетете тези глави и ще видите, че Иосиф е централната човешка фигура в почти всяка точка. Наистина, той доминира историята.

Четем за доста високомерния, критичен стил на Йосиф (Глава 37), произтичащ, може би отчасти от фаворизирането от баща му (37:3). Настояването на Йосиф да разкаже своите арогантни сънища за превъзходство не помага на положението му вътре в семейството (37:10, 11). Братята продават Йосиф в робство и заблуждават баща си Яков, да мисли, че Йосиф е мъртъв. Продаден като роб в Египет, Йосиф става успешен администратор на Петефрий (Глава 39). Защо? Поради вродените си административни умения? Едва ли. Библията много ясно идентифицира причината: "Господ беше с Иосифа. . . . Господ беше с него. . . Господ правеше да успява всичко, което той вършеше. . . . Господ благослови дома на египтянина заради Йосиф; благословението на Господа беше върху всичко, което имаше "(Битие 39:2-5). Каквито и да са били управленските умения на Йосиф, ясно е, че те са изиграли вторична роля спрямо намесата на Бог в живота му. Несправедливо хвърлен в затвора, Йосиф се издуга до затворник надзирател. Защо? Библията отново не оставя никакво съмнение: "Господ беше с Иосифа и му показа вярност и му даде благоволение" (39:21; ср. ст. 23).

Вдъхновеният разказвач не оставя място за съмнение относно това кой е героят на историята или каква е поуката от тази история. Бог е героят. А поуката е, че Бог беше с Иосиф. Ако търсите да се поучите от този разказ на Йосиф и се опитвате да намерите друг герой освен Бог, кой ще бъде той? Дали Яков, който показва фаворизиране сред собствените си деца? Дали Петефрий или съпругата му - и двамата несправедливи към Йосиф? Дали неназованият египетски тъмничар? Дали самият Йосиф, самоуверен, егоцентричен млад мъж, който изглежда толкова лесно се забърква в неприятности? Ако изберете което и да е от тях, със сигурност ще преместите акцента на разказа, като по този начин ще отклоните вниманието от Божието суверено водителство и управление на събитията.

А какво за поуката от тази история? Ще направите ли грешката, която правят толкова много проповедници и учители, да търсят самосъдържащ се урок за живота от всяка ситуация в живота на Йосиф? Ако е така, може да се заключи, че този разказ учи, "Не разказвайте сънищата си на другите, за да не попаднете в голяма беда", или "Дори робите могат да напреднат, ако обръщат внимание на административните си умения", или " Ще ви бъде по-добре в затвора, ако получите някакъв бизнес опит, преди да бъдете арестуван ", или "Чужденците, растат по-бързо в позициите на властта отколкото местните жители."

С други думи, ако търсите нещо, което Йосиф беше или правеше, на което християните днес би трябвало да подражават, за да получат благословение - няма да намерите такова нещо в разказа. Разказът ви казва това, което Бог е направил с малко вероятен кандидат за успех. То не съдържа никакви правила за напредък в бизнеса или живота като цяло. Йосиф отива от лошо към по-лошо и е в затвора в продължение на много години, преди Бог (не Йосиф) да предизвика освобождаването му.

Освобождаването на Йосиф от затвора, поради дадените му от Бога умения за тълкуване на сънища (Бит. 40-41), въздигането му до властта и възможността да помогне на семейството си по време на глада (Битие 41-50), както и различните детайли на малките разкази, които изграждат разказа на Йосиф като цяло, всъщност не сочат към нещо, присъщо за Йосиф или някакъв еталон в действията му. Напразно ще търсите всеки друг морал освен този който самата Библия представя: "Бог беше с Йосиф" Целият процес на падането и издигането на Йосиф е Божие дело. Дори злата умисъл на братята му към него е била използвана в стратегията на Бога. Докато самият Йосиф казва на братята си: "Дали съм на мястото на Бога? Вие наистина намислихте зло против мене; но Бог го намисли за добро, за да действува така, щото да спаси живота на много люде, както и стана днес. "(50:19-20).

Цялата верига от събития и по-малки разкази, които съставляват по-голямото сложно съединение на разказа на Йосиф, са част от още по-голям разказ: Божият план за Израел като народ и опазването на ханаанците, египтяните и други заедно с тях през това време на глад. Египет е мястото, където Бог изгради и умножи народа си, подготвяйки ги за изхода и завоеванията, които Той - Бог щеше да използва, за да им даде Ханаанската земя, както бе обещал на Авраам.

Начинът на живот на Йосиф, личните качества или действията му, не ни казват нищо, от което да могат да бъдат извлечени общи морални принципи. Ако смятате, че сте открили такива, намирате това, което искате да намерите в текста, а не тълкувате самия текст.

На самия Иосиф в крайна сметка се предоставя възможността да признае, че Бог е предизвикал да се случат  всичките събития от повествованието на Йосиф поради по-голяма цел. В края на живота си той казва на братята си: "Аз съм на път да умра, но Бог ще ви посети и ще ви изведе от тая земя в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков”.

Фокусът е върху Бога. Той може да постигне това, което желае. Използвайки такива невероятни инструменти, като Йосиф, семейството му и фараона, Бог запазва много хора и започва да създава за Себе Си специален народ. Именно това е мястото, където откриваме поуката от тази история, фокусираща се върху Божиите благост и провидение, и водеща ни да уважаваме пътищата му и да бъдем уверени в неговата грижа.

Разказът за Рут

Книгата на Рут е кратка и автономна, сюжетът  се следва лесно и не е трудно да се опознаят главните герои. Това я прави добър кандидат да илюстрира принципите научени по-горе, със специален акцент на точка 9 (по-горе) от списъка на принципите: искаме тук да ви помогнем да видите, че учението на Светия Дух във повествованията може да бъде експлицитно (изрично) или имплицитно (подразбиращо се). Експлицитното учение е това което вдъхновеният разказвач всъщност казва ("Бог беше с Йосиф"). Имплицитното учение е това което ясно присъства в историята, но не е заявено толкова директно. Трябва да го видите подразбиращо се в историята, а не просто да сте в състояние да го прочетете направо от страницата.

Да бъдеш в състояние да разграничаваш това, което е експлицитно поучавано може да бъде сравнително лесно. Да бъдеш в състояние да разпознаваш това, което е имплицитно поучавано може да бъде трудно. Това изисква умения, упорита работа, внимание и молитвен респект към грижата на Светия Дух при вдъхновяването на текста. В края на краищата, целта ви е четейки да извлечете нещата от разказа, а не да ги вложите в него.

Историята на Рут може да бъде обобщена по следния начин. Вдовицата Рут, която е моавка, емигрира от Моав във Витлеем със своята свекърва-израилтянка - Ноемин, която също е вдовица (Рут 1). Рут събира остатъците от зърно в нивата на Вооз, който се сприятелява с нея, след като е чул за нейната вяра и нейната доброта към Ноемин, която е негова роднина (Рут 2). По предложение на Ноемин, Рут показва на Вооз, че го обича и се надява, че той ще иска да се ожени за нея (Рут 3). Вооз предприема правните стъпки, които са необходими, за да се ожени за Рут и да запази правата на семейството върху собствеността на покойния ѝ съпруг Маалон. Раждането на първия син на Рут и Вооз, Овид, е голяма утеха за Ноемин. В крайна сметка, внукът на Овид се оказа бъдещият цар Давид (Рут 4).

Ако не сте запознати с разказа за Рут, ние предлагаме да прочетете изцяло книгата най-малко два пъти. След това се върнете и да обърнете особено внимание на следните имплицитни точки, които разказът представя.

1. Разказът ни казва, че Рут се обръща към вярата в Господ - Богът на Израел. Той прави това чрез съобщаване на думите на Рут към Ноемин, "Твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог мой Бог " (1:17), вместо да ни каже, "Рут стана прозелитка". От нас се очаква да бъдем в състояние да разпознаем, че тъй като тя приема Господ за свой Бог, тя се е обърнала към вярата в Него. Разказът потвърждава имплицитно и че обръщането на Рут е истинско, а не само на думи, съобщавайки тази реплика на Рут: " Така да ми направи Господ, да! и повече да притури, ако..."(1:17). Тези думи ясно предполагат, въпреки че не го посочват изрично, Рут, моавката, която някога се е покланяла боговете на моавците, сега вярва и живее според стандартите на Яхве, Господ, Богът на Израел. Няма съмнение, че разказът ни казва, че Рут се обръща към вярата в истинския Бог, въпреки че това никъде не е изрично посочено.

2. Разказът ни казва имплицитно, че Вооз е бил праведен израилтянин, които спазва Мойсеевия закон, макар и много други израилтяни да не го правят. Къде се казва това? Разгледайте внимателно 2:3-13, 22; 3:10-12 и 4:9-10. Тези части от разказа показват ясно, че Вооз според речта си, възприема себе си като лоялен на Господ и приемащ Негово ръководство, че Вооз спазва закона за оставяне на разпиляното (пабирък) при жетва, представен в Левит 19:9-10 (Рут отговаря и на двете категории от закона - тя е бедна и чужденец), че той спазва закона за откупуване, представен в Левит 25:23-24, и че не всички израилтяни са били толкова лоялни към закона - наистина е било опасно, да се събира жито в нивата на хора, които не се подчиняват на закона за оставяне на  пабирък (2:22).

Отново, получаваме голям обем важна информация от разказа имплицитно. Тази информация е ценна за нас и ни помага да следваме повествованието и да го тълкуваме. И все пак това е информация, която не е ни е представена експлицитно.

3. Разказът ни казва имплицитно, че тази история е фонова част от родословието на цар Давид – и следователно в по-широк план на Исус Христос. Вижте 4:17-21. Краткото родословие в стих 17 и по-пълното родословие в стихове 18-21 и в двата случая завършват с името на Давид. Този Давид очевидно е фокусът, крайната точка на тази част от разказа. Ние знаем от няколко други родословни списъци в Библията, че този Давид е цар Давид, първият велик цар на Израил. Ние също така знаем от новозаветните родословия, че Исус, по човешки казано, е потомък на Давид. Тогава, Рут беше прабаба на Давид и прародител на Исус! Това е важна част от поучението на целия разказ. Това е история, не само за Рут и Вооз по отношение на верността им към Господа, но също така и по отношение на мястото им в историята на Израел. Те нямаше как да го знаят, но те бяха хора, които Господ щеше да използва за раждането на Давид и на "сина на Давид," Исус.

4. Разказът ни казва имплицитно, че Витлеем е изключителен град по време на периода на съдиите, поради верността на гражданите си. Да се открие тази имплицитна картина в повествованието не е лесно или не става автоматично. Изисква се внимателен прочит на целия разказ, със специално внимание към думите и действията на всички участници в разказа. Също така се изисква познание как са стояли неща цялостно в другите части на Израел в онези дни, като контраст на това, как са стояли специално във Витлеем. Последните знания зависят от познаването на основните събития и теми от книгата Съдии, тъй като Рут е пряко обвързана с този времеви период от разказвача (1:1). Ако сте имали възможност да прочетете Съдии внимателно, сигурно сте забелязали, че периодът на съдиите (около 1240-1030 г. пр. Хр.) като цяло е беляза от практики, като широко разпространено идолопоклонство, синкретизъм (смесване на черти от езическите религии с тези на истинската вяра на Израел), социална несправедливост, социални вълнения, междуплеменни вражди, сексуална неморалност и други индикации за невярност. Картината, представена в книгата на съдиите едва ли е щастлива, въпреки че има отделни случаи, когато Бог, в Неговата милост, помага на Израел, или на племена в Израел, въпреки общата картина на бунт срещу Него.

Какво в Рут ни казва, че Витлеем е изключение от общата картина на невярност? Практически всичко с изключение на 2:22, което означава, че не всички Витлеемци практикуват законите за пабирък, както трябва да е. Иначе, картината е забележително последователна. Думите на самите герои показват колко съзнателно хората на този град изявяват своята преданост към Господа.

Не забравяйте, че всички герои, споменати в разказа, с изключение на Рут и другата снаха Орфа, са граждани на Витлеем. Помислете за Ноемин: дали по време на голямо огорчение (1:8-9, 13, 20-21) или по време на щастие (1:6; 2:19-20) тя разпознава и се подчинява на волята на Господ. Освен това, Вооз последователно се показва чрез думите си, като поклонник и последовател на Господа (2:11-12; 3:10, 13), а неговите цялостни действия потвърждават думите му.

Дори начинът, по който хората се поздравяват един друг, показва висока степен на съзнателна преданост към Господа (2:4). По същия начин, старейшините на града в техните благословии за семейството и неговото потомство (4:11-12) и жените от града в своята благословия на Ноемин (4:14) показват своята вяра. Тяхното приеманене на повярвалата моавка Рут, е допълнително имплицитно свидетелство за вярата им.

Накрая, вдъхновеният разказвач приписва значими събития на Господа (1:6, 4:13) - макар че ние нямаме начин да знаем със сигурност, дали разказвачът е витлеемец или не, а това не би било изненадващо, защото разказвачът стои настрана от общата невярност на онези дни.

Въпросът е, че човек не може да чете внимателно разказа (в сравнение със съдиите) и да не види отново и отново колко изключителен е Витлеем! Никъде разказът всъщност не казва, "Витлеем е бил забележителен град поради благочестието си в тези дни". Но именно това е, което разказът ни казва - по начини, толкова силни и убедителни, колкото директните думи едва ли някога могат да бъдат.

Тези примери, надяваме се, демонстрират, че особеното внимание към детайлите и към цялостното движение на разказа, и неговия контекст са необходими, ако трябва да се извлече пълния му смисъл. Имплицитното може да бъде също толкова значимо, колкото експлицитното.

Внимание

Имплицитно не означава тайно! Ще си създадете всевъзможни проблеми, ако се опитате да намерите в текста значения, които смятате, че Бог е "скрил" в повествованието. Това изобщо не е, значението на имплицитно. Имплицитно означава, че посланието е разбираемо от това, което се казва, въпреки че не е заявено с толкова много думи. Вашата задача е не да разкриете неща, които не могат да бъдат разбрани от всички. Вашата задача е да отбележите всичко което разказът всъщност ви казва - пряко и косвено, но никога мистично или лично. Ако не сте в състояние уверено да изразите на другите, нещо поучавано имплицитно, така че те също да могат да го разберат и да схванат смисъла, твърде вероятно погрешно тълкувате текста. Това, което Светият Дух е вдъхновил е за полза на всички вярващи. Разпознавайте и препредавайте това което е  разпознаваемо в историята, не измисляйте нова история (2 Петрово 2:3)!

Някои Финални Предупреждения

Защо е така, че хората толкова често намират в библейските разкази неща, които не са наистина там - прочитат в Библията собствените си представи, вместо да четат от Библията това което Бог иска те да знаят? Има три основни причини. Първо, те са отчаяни - отчаяни за информация, която ще им помогне, която ще бъде от лична значимост, която ще се прилага за собствената им ситуация. Второ, те са нетърпеливи; те искат своите отговори сега, от тази книга, от тази глава. Трето, те погрешно очакват, че всичко в Библията се прилага директно като инструкция за техния собствен личен живот. Библията е велик ресурс. Тя съдържа всичко, от което един християнин наистина се нуждае, като насоки от Бога за живота. Но тя не винаги съдържа така специфични и лични отговори, както някои хора биха искали, и също така не съдържа цялата си информация във всяка глава на всяка книга! Твърде нетърпеливи да намерят Божията воля от Библията като цяло, хората правят грешки - те позволяват на себе си да тълкуват неправилно отделните части на Писанията.

За да можете да избегнете тази тенденция, тук предлагаме осем от най-често срещаните грешки в тълкуването, които хората правят в търсенето на отговори от части на Библията. При все, че те всичките се отнасят за разказите, не се ограничават само до тях.

1. Алегоризиране. Вместо да се концентрират върху ясния смисъл, хората принизяват текста просто да отразява друг смисъл, който е извън текста. Има алегорични части от Писанието (например, Езекиил 23 или части от Откровение), но никое от алегоричните писанията не е просто повествование.

2. Деконтекстуализиране. Пренебрегвайки целия исторически и литературен контекст, а често и индивидуалния разказ, хората се концентрират само върху малки единици и по този начин пропускат следите за тълкуване. Ако деконтекстуализирате достатъчно, можете да направите почти всяка част от Писанията да казва, каквото желаете да казва.

3. Селективност. Това е аналогично на деконтекстуализирането. Тя включва подбиране и отделяне само на конкретни думи и фрази, върху които да се концентрирате, без да се обръща внимание на другите, и без да се обръща внимание на цялостното движение на изучавания пасаж. Вместо да се балансира между частите и цялото, пренебрегват се някои от частите и се пренебрегва напълно цялото.

4. Фалшиви комбинации. Този подход съчетава елементи от тук и от там в един откъс и прави послание от тяхната комбинация, въпреки че самите елементи не са пряко свързани в откъса. Един екстремен пример на тази твърде честа интерпретационна грешка би било заключението, че истинските врагове на човек са в църквата вместо извън нея, защото в Псалм 23 Давид казва, че той ще живее в Божия дом завинаги и че Бог му приготвя трапеза в присъствието на враговете му. (Враговете трябва да са в Божия дом, заедно с Дейвид, иначе той не може да бъде в тяхно присъствие.)

5. Предефиниране. Когато простият смисъла на текста оставя хората хладни, без да предизвиква непосредствена духовна наслада или казва нещо, което те не искат да чуят, те често се изкушават, да го предефинират да означава нещо друго. Например, те вземат думите на Исус," Горко на вас, богатите... "и " Горко на вас, когато всички хора ви хвалят... "(Лука 6:24, 26) и ги предефинират от тяхното обикновено значение на " Горко на вас, които обичате парите толкова много, че сте се отказали от вярата си в Бога" и "Горко на вас, които сте станали атеисти, за да имате евтини похвали от светските неверници." Това означава, че тези думи се предефинират по такъв начин, че да са достатъчно стеснени за да престанат да бъдат заплаха за хората, които правят това предефиниране.

6. Свръхканоничен авторитет. Използвайки някакъв вид специален външен ключ към Писанията, обикновено набор от доктрини или книга, която претендира да разкрива непознаваемите иначе истини на писанията, хората, предполагат, че те могат да отключат мистериите на Библията. Култове обикновено работят въз основа на свръхканоничен авторитет, третирайки Библията донякъде като серия от гатанки, изискващи специални знания за да бъдат решени.

7. Морализиране. Това е предположението, че принципи за живота могат да бъдат извлечени от всички пасажи. Морализиращият читател всъщност задава въпроса: "Каква е поуката от тази история?" в края на всеки отделен разказ. Един пример ще бъде, "Какво можем да научим за справянето с бедствия от това как израилтяните издържаха годините си като роби в Египет?" Заблудата на този подход е, че той пренебрегва факта, че разказите са написани да покажат развитието на историята на Божието изкупление, а не да илюстрират принципи. Те са исторически разкази, а не илюстративни разкази.

8. Персонализиране. Също известно като индивидуализиране - това е да се чете Писанието по начин, който предполага, че някои или всички негови части се прилагат за вас или вашата група по такъв начин, по какъвто не се прилагат за всички останали. Хората са склонни да бъде егоцентрични, дори когато четат Библията. Когато голямата картина на Божията изкупителна история не ги задоволява, те могат да станат жертва на изкушението да търсят нещо, което ще задоволи техни лични нужди, глад или проблеми. Те могат да забравят, че всички части на Библията са предназначени за всички, а не само за тях. Пример за персонализиране би било "Историята за говорещото магаре на Валаам ми напомня, че аз говоря твърде много." или, "Историята на построяването на храма е Божият начин да ни каже, че трябва да изградим нова сграда на църквата си."

Може би най-полезеното предупреждение което можем да ви дадем за четене и изучаване от повествованията е това: Не бъдете читател на Библията от типа „Видяла жабата, че подковават вола, вдигнала и тя крак” (буквалният израз е „маймука вижда – маймука прави” и илюстрира сляпо подражаване б.пр.) . Никой разказ на Библията не е написан специално за вас. Разказът за Йосиф е за Йосиф и по-специално как Бог е направил нещата чрез него - той не е разказ директно за вас. Разказът за Рут прославя Божията закрила и благословение към Рут и Витлеемците – не към вас. Вие винаги можете да научите много неща от тези разкази и от всички разкази на Библията, но никога не можете да приемете, че Бог очаква вие да направите точно същото нещо, както библейските герои са направили, или че ще ви се случат същите неща както са се случили с тях. За по-нататъшно обсъждане на този въпрос, вижте глава 6.

Библейските герои са понякога добри, понякога зли, понякога мъдри, а понякога и глупави. Понякога те са наказани, понякога им се показва милост, понякога са заможни, а понякога са много бедни.

Вашата задача е да се поучите от Божието слово в разказите за тях, а не да се опитате да направите всичко, което е направено в Библията. Само защото някой в библейската история е направил нещо, това не означава, че имате разрешението или задължението да го направите и вие.

Това, което може и трябва да направите, е да спазвате това, което Бог всъщност ви призовава да се прави в Писанието. Разказите са безценни за нас, защото те толкова ярко демонстрират участието на Бог в света и илюстрират Неговите принципи и призив. По този начин те ни учат много, но това, което ни учат пряко не включва систематична лична етика. За тази област на живота, трябва да се обърнем към друго място в Писанието, към различните места, където личната етика всъщност е представена категорично и директно. Богатството и разнообразието на Писанието трябва да се разбира като наш съюзник – като добре дошъл ресурс и никога като сложно бреме.