Тълкуване на Библията (Херменевтика)

6

Деяния на апостолите:

Въпросът за историческия прецедент

В известен смисъл отделна глава за Деяния на апостолите е излишна, защото почти всичко, което беше казано в последната глава важи и тук. Въпреки това, поради една много практична, херменевтична причина, Деяния изисква отделна глава. Причината е проста; повечето християни не четат Деяния по същия начин, по който четат Съдии или 2 Царе, дори и да не са напълно наясно, че това е така.

Когато четем старозаветните разкази, ние сме склонни да правим нещата, споменати в предишната глава - морализираме, алегоризираме, четем между редовете и така нататък. Рядко мислим относно тези разкази, като за служщи за модели на християнското поведение или църковен живот. Дори и в случаите на онези няколко разказа, с които се отнасяме по този начин -например, поставяне на руното за да открием Божията воля - ние никога не правим точно това, което те са направили. Това означава, че ние никога не поставяме действително руно, което Бог да направи мокро или сухо.

По-скоро ние "поставяме руно пред Бога", определяйки набор, или съвкупности от обстоятелства. "Ако някой от Калифорния ни се обади тази седмица, ще приемем, че това ще бъде Божият начин да ни каже, че преместването в Калифорния е изборът, койтоТой иска да направим." И нито веднъж, при използването на този "модел", ние не отчитаме, че действието на Гедеон всъщност не е добро, тъй като то показа липсата му на доверие в Божието слово, което вече му е дадено.

В този смисъл, ние рядко разглеждаме старозаветните истории, като създаващи библейски прецеденти за собствения ни живот. От друга страна, това е нормалният начин по който християните четат Деяния. Книгата не само ни разказва историята на ранната църква, но тя също така служи като нормативният модел за църквата от всички времена. И точно това е нашата херменевтична трудност.

Като цяло, повечето сектори на евангелското протестантство имат манталитет на "движение за възстановяване". Ние редовно поглеждаме назад към църквата и християнския опит от първи век или като към нормата, която трябва да бъде възстановена или като към идеала към който да се стремим. По този начин ние често казваме неща като: "Деяния ясно ни учи, че..." Въпреки това, изглежда очевидно, че не всичко от "ясното учение" е еднакво ясно за всички.

В същност липсата на херменевтична прецизност, спрямо това което Деяния се опитва да ни научи ни е довела до многото разделения, които откриваме в църквата. Такива разнообразни практики, като кръщението на бебета или само на вече вярващи, Съборна и Епископалната система на управление на църквата, необходимостта да се взема Господна вечеря всяка неделя, изборът на дякони с гласуване от събранието, продажбите на собственост и споделеното притежание, или дори ритуалите с хващане на змия (!) са обосновани изцяло или отчасти на базата на Деяния.

Основната цел на тази глава е да предложи някои херменевтични насоки за проблема на библейските прецеденти. Следователно, това, което се казва тук, ще се прилага и за всички исторически разкази в Писанието, включително част от материала в Евангелията. Преди това, обаче, трябва да кажем някои неща за това как да четем и изучаваме Деяния.

В дискусията, която следва, ще имаме повод редовно да се позоваваме на намерението или целта на Лука при написването на Деяния. Трябва да се подчертае, че ние винаги изхождаме от разбирането, че Светият Дух стои зад намеренията на Лука. Точно както ние трябва "да продължаваме да изработваме спасението си", но и "Бог е, който работи в [нас]" (Фил. 2:12-13), така и Лука е имал определени интереси и загриженост, написвайки Лука-Деяния. Но зад всичко това, ние вярваме, че стои ръководното действие на Святия Дух.

Екзегетика на Деяния на апостолите

Въпреки, че Деяния е четивна книга, тя също така е трудна за групово изучаване на Библията. Причината за това е, че хората подхождат към книгата, а по този начин и към изучаването ѝ, с много разнообразни основания. Някои силно се интересуват от историческите подробности, тоест, какво може да представи Деяния за историята на най-ранната Църква. Интересът на другите към историята е апологетичен - доказването на достоверността на Библията, като се демонстрира акуратността на Лука като историк. Повечето хора, обаче, подхождат към книгата с чисто религиозни или благочестиви причини, искайки да знаят какви са били ранните християни, така че те да ни дадат вдъхновение или да ни послужат като модел.

Следователно, интересът, който води хората към Деяния, предизвиква голяма доза селективност, при четенето и изучаването. За човека подхождащ например с молитвени интереси, речта на Гамалиил в Деяния 5 представлява далеч по-малък интерес, отколкото обръщането на Павел в глава 9 или затварянето на Петър в глава 12. Такова четене или изучаване обикновено кара хората да прескачат хронологичните или историческите въпроси.
Докато четете първите единадесет глави, например, е трудно да си представите, че това което Лука е включил там в действителност обхваща времеви период от десет до петнадесет години.

Нашият интерес тук, следователно, е да ви помогнем да четете и изучавате книгата будно, да ви помогнем да погледнете на книгата от гледна точка на интересите на Лука, и да задавате някои нови видове въпроси, докато четете.

Деяния като История

Повечето от екзегетичните ни предложения, дадени в предходната глава важат и за Деяния. Важното в случая е, че Лука е бил езичник, чийто вдъхновен разказ същевременно е отличен пример за елинистическата историография - вид писане на историята, който се корени в произведенията на Тукидид (ок. 460-400 г. пр. Хр.) и процъфтява през елинистичния период (около 300 г. пр.Хр.- 200 сл.Хр.). Такава история не е написана просто за да се запишат събитията или да се направи хроника на миналото. По-скоро този вид е писан едновременно като насърчение или развлечение (т.е., да бъде добро четиво,) но и да информира, морализира, или да предложи апология (защита,застъпване - б.пр.). В същото време, разбира се, Лука е бил силно повлиян от четенето на старозаветните разкази и живеенето с тях, така че този вид боговдъхновена, религиозно мотивирана история също е очевидна в разказа му за ранната християнска история.

Така двата тома на Лука (евангелието и Деяния) се вписват добре и в двата вида история. От една страна, те са особено добро четиво; от друга страна, следвайки както най-доброто от елинистическата историография така и повествованията на Стария завет, Лука в същото време има интереси, които далеч надхвърлят простото информиране или развлечение. Налице е божествена дейност, която се случва в тази история и Лука е особено загрижен неговите читатели да разберат това. За него божествената дейност, която започва с Исус и продължава чрез служението на Святия Дух в църквата е продължение на Божията история, която започва в Стария Завет. Ето защо, е от особена важност да се обърне внимание на личните богословски интереси на Лука, докато четете или изучавате Деяния. Поради това екзегетиката на Деяния, включва не само чисто исторически въпроси като „Какво се е случило?” , но също така и богословските въпроси, като „Каква е била целта на Лука, избирайки и оформяйки материала по този начин?”

Въпросът за намерението на Лука е едновременно най-важния и най-трудня. Това е най-важно, защото е от решаващо значение за нашата херменевтика. Ако може да се демонстрира, че намерението на Лука в Деяния е да се установи модел за църквата за всички времена, тогава този модел със сигурност става нормативен, което ще рече, че това е, което Бог изисква от всички християни при всякакви условия. Но ако намерението му е нещо друго, тогава трябва да зададем херменевтичните въпроси по различен начин. Да се намери намерението на Лука, обаче, е особено трудно, отчасти защото не знаем нито кой е бил Теофил, нито защо Лука би  писал до него и отчасти защото изглежда Лука има толкова много и различни интереси.

Въпреки това, поради важността на целите на Лука за херменевтиката, е особено важно този въпрос да продължава да стои пред вас, докато четете или изучавате на екзегетично ниво. В известен смисъл, това е много подобно на мисленето в параграфи, когато се прави екзегетика на Посланията. В този случай, обаче, се отива отвъд параграфите към цялостните разкази и дялове на книгата.

Нашият екзегетичен интерес, следователно, е едновременно към въпросите какво и защо. Както вече научихме, трябва да започнем с какво, преди да питаме защо.

Първата стъпка

Както винаги, първото нещо, което трябва да направите, е да прочететецялата книга - за предпочитане на веднъж. Докато четете, научете се да наблюдавате и да си задавате въпроси. Проблемът при правенето на наблюдения и задаването на въпроси докато четете Деяния, разбира се е, че разказът е толкова увлекателен, че човек често просто забравя да задава екзегетичните въпроси.

Така че, отново, ако трябваше да ви дадем задача тук, тя ще изглежда по следния начин: (1) Прочетете Деяния изцяло на едно или две четения. (2) Докато четете, наум си отбелязвайте такива неща, като ключови хора и места, повтарящи се мотиви (какво наистина интересува Лука?), и естествените дялове (или панели )на книгата. (3) Сега се върнете, прочетете бегло и нахвърляйте препратки за предишните си наблюдения. (4) Запитайте се, защо Лука е написал тази книга?

Тъй като Деяния е единствена по рода си в Новия Завет, ще бъдем по-конкретни тук, насочвайки вашето четене и изучаване.

Деяния: Обзор

Нека започнем нашето търсене на какво, отбелязвайки естествените дялове, както самият Лука ни ги дава. Деяния често е била разделяна въз основа на интересите на Лука към Петър (глави 1-12) и Павел (13-28), или според географската експанзия на Евангелието (1-7, Ерусалим; 8-10, Самария и Юдея; 11-28, до краищата на Земята). Въпреки че и двете деления могат да бъдат признати по отношение на действителното съдържание, има друга следа, дадена от самия Лука, която изглежда свързва всичко заедно много по-добре. Докато четете, забележете кратките обобщаващи изречения, в 6:7; 9:31; 12:24; 16:4 и 19:20. Във всеки от случаите изглежда, че разказът спира за момент, преди да поеме в нова посока по някакъв начин. Въз основа на тази следа, Деяния може да се види, като състояща се от шест секции или дяла, които придават на повествованието непрекъснато движение напред - от еврейската обстановка, базирана в Йерусалим и водещата фигура на Петър,  към предимно езическата църква, с водеща фигура Павел и с цел Рим - столицата на езическия свят. След като веднъж Павел стига до Рим, където отново се обръща към езичниците, защото те ще слушат (28:28), разказът идва до своя край.

При това полжение, трябва да забележите докато четете, как всеки раздел допринася за това "движение". Опитайте се да се опише всеки дял със свои думи, както неговото съдържание така и неговия принос за движението напред. Какъв е ключът към всеки нов тласък напред?

Ето нашият опит да направим това:

1:1-6:7. Описание на първичната църква в Ерусалим, нейната ранна проповед, обикновения ѝ живот, нейното разрастване и първоначалната опозиция. Забележете колко еврейско е всичко, включително проповедите, опозицията, както и факта, че ранните вярващи продължават да са свързани с храма и синагогите. Панелът завършва с разказ, показващ, че вече е започнало разделението между гръцки-говорещите и арамейски -говорещите вярващи.

6:8-9:31. Описание на на първата географска експанзия, извършена от "елинистите" (гръцки-говорещи евреи християни) към евреите от диаспората или "почти евреи" ("Самаряни" и един прозелит). Лука също включва обръщането на Павел, който е (1) елинист, (2) противник на страната на юдеизма и (3)този, който щеше да води специфичното разширяване към езичниците. Мъченичеството на Стефан е ключът към тази първоначална експанзия.

9:32-12:24. Описание на първото разрастване към езичниците. Ключът е обръщането на Корнилий, чиято история е разказана два пъти. Значимостта на Корнилий е в това, че обръщането му е пряк акт от Бога, които тук не използва елинистите  (в такъв случай това обръщане би било подозрително), но Петър, признатият лидер на еврейско-християнската общност. Също така е включена историята на църквата в Антиохия, където покръстването на езичниците се извършва от елинистите целенасочено.

12:25-16:5. Описание на първата географска експанзия в езическия свят, с водеща роля на Павел. Евреите сега редовно отхвърлят Евангелието, тъй като то включва езичниците. Църквата има среща за съвещание и не отхвърля своите братя и сестри езичници, нито пък налага еврейските религиозни изисквания към тях. Последното служи като ключ за пълна експанзия в езическия свят.

16:6-19:20. Описание на по-нататъшното (все на запад) разширяване в езическия свят, сега навлизащо в Европа. Многократно евреите отхвърлят, а езичниците приветстват Евангелието.

19:21-28:30. Описание на събитията, които довеждат Павел и Евангелието до Рим, с голяма доза интерес към съдебните дела на Павел, в които той три пъти е обявен за невинен по каквито и да е обвинения.

Опитайте да прочетете Деяния с тази схема, с това усещане за "движение", за да видите за себе си дали тя изглежда да улавя това, което се случва. Докато четете, ще забележите, че нашето описание на съдържанието пропуска един решаващ фактор - всъщност решаващият фактор - а именно, ролята на Светия Дух във всичко това. Ще забележите докато четете, че във всеки ключов момент, във всеки ключов човек, Светият Дух играе абсолютната водеща роля. Според  Лука, цялото това движение напред не се е получило по човешки замисъл; случило се е, защото Бог го е пожелал и Святият Дух го е извършил.

Целта на  Лука

Трябва да бъдем внимателни да не подходим прекалено повърхностно от този преглед на направеното от Лука към лесно или догматично отговаряне на на въпроса каква е неговата боговдъхновена цел във всичко това. Но идва ред на няколко наблюдения, отчасти основаващи се и на това, което Лука не е направил.

1. Ключът към разбирането Деяния изглежда е в интереса на Лука към това дирижирано от Святия Дух движение на Евангелието, от базираното в Ерусалим, юдаиски-ориентирано начало, към превръщането му във феномен от световен мащаб, доминиран от езичници. Въз основа само на структурата и съдържанието, всяко изявление за целта, което не включва мисията към езичниците и ролята на Светия Дух в тази мисия със сигурност ще пропуска главната точка на книгата.

2. Този интерес към "движението" се потвърждава допълнително от това, което Лука не ни казва. Първо, той няма интерес към "живота" - тоест, биографиите на апостолите. Яков е единственият, за чийто край знаем (12:2). След като движението към езичниците тръгва веднъж,  Петър отпада от погледа ни, с изключение на глава 15, където той удостоверява мисията към езичниците. Освен Йоан, другите апостоли дори не се споменават, а интересът на Лука към Павел е почти напълно по отношение на мисията към езичниците.

Второ, той има малък или никакъв интерес към църковната организация или политика. Седемте в глава 6, не са наречени ​​дякони и във всеки случай те скоро напускат Ерусалим. Лука никога не ни казва защо и как се е случило така, че църквата в Ерусалим преминава от ръководството на Петър и апостолите към Яков, братът на Исус (12:17, 15:13, 21:18); той никога не обяснява за никоя от местните църкви как е била организирана по отношение на устройство или лидерство, освен че казва, че "старейшините" им са "ръкоположени" (14:23).

Трето, няма нито дума за друго географско разширяване, с изключение на директната линия от Ерусалим до Рим. Нищо не се споменава за Крит (Тит 1:5), Илирик (Рим. 15:19 територии от бивша Югославия), или Понт, Кападокия, както и Витиния (1 Петрово 1:1), да не говорим за разширяване на църквата, на изток към Месопотамия или на юг към Египет.

Всичко това взето заедно казва, че църковната история сама по себе си, просто не е причината на Лука да напише Деяния.

3. Интересът на Лука изглежда не е и в стандартизиране нещата, довеждането на всичко в еднаквост. Когато той записва отделните случаи на повярване обикновено присъстват два елемента: даряване на Духа и водно кръщение. Но те могат да са в обратен ред, със или без полагане на ръце, със или без споменаването на езици, и едва ли някога с конкретно упоменаване на покаяние, дори след това което казва Петър в 2:38-39. По същия начин, Лука нито казва, нито загатва, че езическите църкви са имали живот като комуна, подобен на този в Йерусалим в 2:42-47 и 4:32-35. Това разнообразие вероятно означава, че няма специфичен пример, който да се поставя, като моделът за християнско преживяване или църковен живот.

Но означава ли това, че Лука не се опитва да ни каже нещо с тези различни специфични разкази? Не е задължително. Истинският въпрос е какво се е опитва да каже на първите си читатели?

4. Въпреки това, ние вярваме, че голяма част от Деяния на апостолите е предназначена от Лука, да послужи като модел. Но моделът не е толкова в спецификата, колкото в общата картина. Поради самия начин, по който Бог го е подтикнал да структурира и да разкаже тази история изглежда вероятно, че ние трябва да видим това триумфално, радостно, движещо се напред разширяване на Евангелието в езическия свят, тласкано от Светия Дух и предизвикващо променен живот на много хора и местни общности, като намерението на Бог за продължаващата (през вековете – б.пр.) църква. И именно защото това е намерението на Бог за църквата, нищо не може да го възпрепятства - нито Синедрионът, нито синагогата, нито раздори, нито ограниченост (личностна – б.пр.), нито затвор, нито заговори. Поради това Лука, вероятно е искал да ни предаде, че църквата трябва да бъде "като тях", но в по-широкия смисъл, а не моделирайки себе си според някой от конкретните примери.

Екзегетичен пример

С този преглед на съдържанието и временен възглед за намерението пред нас, нека да разгледаме две повествования, 6:1-7 и 8:1-25, и да отбележим екзегетичните въпроси, които трябва да се научим да задаваме на текста на Деяния.

Както винаги, човек започва четейки избраната част и непосредствения контекст отново и отново. Както и с посланията, контекстуалните въпроси които трябва многократно да си задавате в Деяния са; Какъв е смисълът (целта) на този разказ или реч? Каква роля играе в общия разказ на Лука? Защо го е включил тук? Обикновено, можете условно да отговорите на този въпрос след едно или две внимателни прочитания. Понякога, обаче, особено в Деяния, ще ви се наложи да направите известен външен прочит, за да отговорите на някои въпроси на съдържанието, преди да можете да се чувствате сигурни, че сте на прав път.

Нека започнем с 6:1-7. Как функционира този раздел в общата картина? Две неща можем да кажем веднага. Първо, тя служи за завършек на първия панел, 1:1-6:7; второ, също така служи като преход към втория панел, 6:8-9:31. Забележете как Лука прави това. Интересът му към 1:1-6:7 е да ни даде картина едновременно на живота на първичната общност и на нейната експанзията вътре в Ерусалим. Този разказ, 6:1-7, включва едновременно  тези двете характеристики. Но той също така намеква, за първото напрежение в самата общност, напрежение, въз основа на традиционните линии в рамките на юдаизма между Йерусалимските (или арамейски говорещите) евреи и евреите от диаспората (гръцки говорещи). В църквата това напрежение е преодоляно чрез официално признаване на водачите, които са започнали да се появяват сред гръцко езичните евреи християни.

Оформихме последното изречение по този конкретен начин, защото тук човек трябва да свърши малко външна работата относно историческия контекст. Ако се разровите малко (статии в Библейски речници за "дякони" и "елинисти", в коментари и книги за историческата среда, като J. Jeremias, Йерусалим във времето на Исус [ Philadelphia: Fortress, 1967], бихте могли да откриете следните важни факти:

1. Елинистите почти сигурно са гръцко-говорещите евреи, тоест евреите от диаспората, които сега живеят в Ерусалим.

2. Много от тези елинисти са се връщали в Ерусалим в техните по-късни години, за да умрат и да бъдат погребани до хълма Сион. Тъй като те не са били родом от Ерусалим, след тяхната смърт, вдовиците им не са имали редовни средства за препитание.

3. Тези вдовици били обгрижвани от ежедневни субсидии, а тази грижа предизвика значително икономическо напрежение в Ерусалим.

4. Ясно е от 6:9, че елинистите са имали своя гръцко езична синагога, на която както Стефан така и Савел, който е от Тарс (намира се в гръцко-езична Киликия, с. 9) са били  членове.

5. Доказателствата от Деяния 6 са, че ранната църква е постигнала значителен пробив в тази синагога - забележете, споменаването на "вдовиците им”, факта, че всичките седем избрани да се справят с този въпрос, имат гръцки имена и че силната опозиция идва от синагогата на диаспората.

6. И накрая, тези седем мъже никога не са наречени дякони. Те са просто "Седемте" (21:8), които със сигурност трябва да следят ежедневните хранителни субсидии за гръцко езичните вдовици, но които също са съвсем ясно и служители на Словото (Стефан, Филип).

Това знание за съдържанието ще помогне особено много, за да има смисъл това, което следва. Това е така, защото в 6:8-8:1 Лука се фокусира върху един от седемте, като ключова фигура в първата експанзия извън Ерусалим. Той изрично ни казва, че мъченичеството на Стефан има този резултат (8:1-4). Трябва да забележите също от този пасаж, колко важна е тази гръцко-езична общност на християните в Ерусалим за Божия план. Те са принудени да напуснат Ерусалим, заради гоненията, но те не са местни там така или иначе. Така че, те просто излизат и споделят Словото "в цяла Юдея и Самария".

Следователно разказът в 6:1-7, не е даден, за да ни разкаже за първата организация на църквата във вид на клир и дякони-миряни. Тя служи, за да се подготви сцената за първото разширение на църквата извън нейната база в Ерусалим.

Разказът в 8:5-25 е от различен вид. Тук имаме действителната история на първото известно разширяване на ранната църква. Този разказ е особено важен за нашите интереси, тъй като той съдържа няколко екзегетични затруднения и тъй като той често е служил като нещо подобно на херменевтично бойно поле.

Както винаги, трябва да започнем правейки грижливо екзегезата си; и пак, няма заместител за четенето на текста отново и отново, правенето на наблюдения и воденето на бележки. В този случай, за да достигнете до какво на разказа, опитайте се да го представите (опишете-б.пр.) със собствените си думи. Нашите обобщаващи наблюдения са, както следва:

Историята е достатъчно разбираема. Тя ни разказва за първоначалното служение на Филип в Самария, което е съпроводено от изцеления и освобождения от демони (8:5-7). Много Самаряни очевидно са станали християни, тъй като те  са повярвали и са се кръщавали. Наистина, чудесата са толкова мощни, че дори Симон, който е известен разпространител на черната магия, е повярвал (8:9-13). Когато църквата в Ерусалим чува за тези събития, те изпращат Петър и Йоан, и едва тогава Самаряните получават Святия Дух (8:14-17). Тогава Симон пожелава да стане служител, чрез купуване на това, което имат Петър и Йоан. Петър смъмря Симон, но не е ясно от неговия краен отговор (8:24) дали той се е покаял, или е трябвало да получил осъждението, което Петър изговаря за него (8:20-23).

Начинът, по който Лука е изтъкал този разказ прави ясно, че два интереса явно доминират: обръщането на самаряните и въпроса за Симон. Екзегетичните проблеми на хората с тези два въпроса по същество произтичат от предварителните им знания и убеждения. Те са склонни да мислят, че нещата просто не би трябвало да се случват по този начин. Тъй като Павел казва в Римляни 8, че без Духа човек не може да бъде християнин, как така тези вярващи все още не са получили Духа? А какво да кажем за Симон? Той наистина ли е бил вярващ, който "отпадна," или просто е изповядал, че е такъв, без да има спасителна вяра?

Може би истинският проблем произтича от факта, че самият Лука не се опитва да хармонизира всичко това за нас. Трудно е да се чуе пасаж като този, без предварителните ни настройки да застават на пътя, като авторите на тази книга също не са имунизирани от това. Въпреки това, ние ще се опитаме да го чуем от гледната точка на Лука. Какво го интересува при представянето на тази история? Как функционира тя за общия му интерес?

За повярването на самаряните, две неща изглежда са значими за него: (1) Мисията в Самария, която е първото географско разширяване на Евангелието, е извършена от един от елинистите съвсем независимо от всякакъв проект или програма от страна на на апостолите. (2) Въпреки това за Лука е важно читателите да знаят, че мисията едновременно има и божествено и апостолско одобрение, както е видно от задържането на Духа до полагането на ръцете на апостолите. Тя е в съответствие с общата загриженост на Лука, да покаже, че мисионерската работа на елинистите не е отцепническо движение, въпреки че това се е случило съвсем отделно от всякакви апостолски конференции за църковен растеж.

Въпреки че не можем да докажем това - защото текстът не ни го казва и е отделено от основните грижи на Лука – вероятно е, това, което е задържано до идването на Петър и Йоан да е видимото, харизматично доказателство за присъствието на Святия Дух. Нашите причини да предполагаме това са три: (1) Всички неща, казани за Самаряните преди идването на Петър и Йоан се казват, на други места в Деяния като описание на истинското християнско преживяване. Следователно, те трябва да са започнали действителено християнския си живот. (2) На другите места в Деяния присъствието на Духа – както и тук - е ключовият елемент в християнския живот. Как тогава биха могли да са започнали християнския живот без този ключов елемент? (3) За Лука в Деяния присъствието на Духа означава мощ (1:8, 6:8, 10:38), която обикновено се проявява чрез някои видими доказателства. Затова е вероятно това мощно, видимо проявление на присъствието на Святия Дух, все още да не е било настъпило в Самария и Лука да го приравнява с "идването" или "получаването" на Духа.

Ролята на Симон в този разказ е също толкова сложна. Въпреки това, има много външни доказателства, че този Симон е станал доста известен противник на ранните християни. Следователно Лука вероятно включва този материал, за да обясни слабата връзка на Симон с християнската общност и да покаже на читателите си, че Симон не е имал божествено или апостолско одобрение. Последните думи на Симон изглеждат двусмислени, само ако някой се интересува от историите за ранните повярвания. Целият разказ на Лука в същност има негативно отношение към Симон. Дали той наистина е бил спасен или не - не е от съществен интерес за разказа. Това че той за кратко време е бил в контакт с църквата, поне правейки изповяд като вярващ представлява интерес. Но речта на Петър изглежда отразява собствената преценка на Лука за християнството на Симон – то е фалшиво!

Признаваме, че екзегетика от  този вид, която изследва въпросите какво и защо на разказа на Лука, не е задължително вълнуващо духовно преживяване, но сме готови да спорим, че тя е задължителната първа стъпка към правилното чуване на Деяния, като Божие Слово. Не всяко изречение във всеки разказ или реч е задължително да се опитва да ни каже нещо. Но всяко изречение във всеки разказ или реч допринася за това, което Бог се опитва да каже като цяло чрез Деяния. В този процес ние можем да научим от отделните разкази за разнообразните начини и хора, които Бог използва, за да изпълни целта Си.

Херменевтика на Деяния

Както беше отбелязано по-рано, нашата загриженост тук е към един въпрос. Как отделните разкази в Деяния или всеки друг библейски разказ по тази материя, функционира като прецедент за по-късната църква, или дали изобщо има такава функция? Това означава, дали книгата Деяния на апостолите има Слово, което не само описва първичната църква, но ни говори като норма за църквата от всички времена? Ако има такова Слово, как да се открие то или как да се създадат принципи, които да подпомагат то да бъде чуто? Ако не, тогава какво правим с концепцията за прецедентите? На кратко, точно каква роля играе историческият прецедент в християнската доктрина или в разбирането на християнската опитност?

Трябва да се отбележи в самото начало, че почти всички библейски християни са склонни да считат прецедентите като нормативен авторитет в една или друга степен. Но това рядко се прави с последователност. От една страна, хората са склонни да следват някои разкази, като създаващи задължителни модели, пренебрегвайки други; от друга страна, те понякога са склонни да направят само един модел задължителен, когато е налице сложност на моделите по въпроса в самата книга Деяния.

Следните насоки, не са предложени като абсолютни, но ние се надяваме, че ще ви помогнат да се преборите с този херменевтичен проблем.

Някои общи принципи

Решаващият херменевтичен въпрос тук е дали библейските разкази, които описват какво се е случило в ранната църква функционират и като норми, целящи да очертаят какво трябва да се случва в продължаващата да съществува църква. Има ли случаи от Деяния, от които човек може уместно да каже: "Ние трябва да направим това”, или би трябвало да каже просто:" Ние може да направим това? "

Ние приемаме, а това е споделено и от много други, че освен ако Писанието изрично не ни казва, че трябва да направим нещо, това което само се разказва или описва не функционира като норма  - освен ако може да се докаже на друго основание, че авторът е целял то да функционира по този начин. Има основателни причини да се приема това разбиране.

Като цяло, доктриналните изявления, извлечени от Писанието, попадат в три (или четири) категории: (1) християнска теология (какво вярват християните), (2) християнска етика (как трябва да се държат християните), (3) християнски опит и християнска практика (какво правят християните).

В рамките на тези категории могат допълнително да се разграничат две нива на изявления, които ние ще наречем първично и вторично. На първичното ниво са тези доктринални изявления, които са получени от експлицитните (изричните) твърдения или императиви на Писанието (т.е., това, което Писанието целенасочено учи). На вторичното ниво са тези изявления, които са получавани само инцидентно, имплицитно (по подразбиране) или чрез прецедент.

Така например, в категорията на християнската теология такива изявления, като Бог е един, Бог е любов, всички са съгрешили, Христос умря за нашите грехове, спасението е по благодат и Исус Христос е божествен, са извлечени от пасажи, където това се поучава преднамерено и следователно са първични.

На вторичното ниво са тези изявления, които логически произлизат от първичните изявления или са получени косвено от Писанието. По този начин фактът на божествеността на Христос е първичен, а как двете естества са в единство е вторичен.

Подобно разграничение може да се направи по отношение на доктрините на Писанието. Това, че то е вдъхновеното слово на Бога е първично; точния характер на вдъхновението е вторичен. Това не означава, че вторичните изявления са маловажни. Често те ще имат значително влияние върху вярата на човека по отношение на първичните изявления. В същност, тяхната решаваща теологична стойност може да бъде свързана с това колко добре те запазват целостта на първичните изявления.

Това, което е важно да се отбележи е, че почти всичко, което християните извличат от Писанието, като прецедент е в третата категория - християнски опит или практика - и винаги на на вторично ниво. Например, това че Господната вечеря трябва да бъде продължаваща практика в църквата е изявление от първично ниво. Самият Исус го заповядва; посланията и Деяния, свидетелстват за това. Но честотата на спазването, което е  мястото, където християните се различават, се основава на традиция и прецедент; със сигурност не е задължителна. Писанието просто не говори директно по този въпрос. Това също така, можем да твърдим, е и случаят с необходимостта от кръщението (първично) и начинът на кръщаване (вторично), или практиката на християните да "се събират заедно" (първично) и честотата или дните от седмицата (вторично) . Отново, това не означава, че вторичните изявления са маловажни. Например, със сигурност е трудно да се аргументира дали денят, в който християните се срещат, за да се поклонят трябва да е събота или неделя, но и в двата случая се говори нещо с богословско значение за собствената практика.

Тясно свързана с тази дискусия е концепцията за интенционалност (преднамереност – б.пр.). Нещо обикновено сред нас е да се каже, "Писанието ни учи, че . . "Обикновено хората с това искат да кажат, че нещо се "поучава" чрез изрични изявления. Проблемът с това възниква, когато хората се движат в областта на библейската история. Дали нещо се поучава, просто защото е записано - дори ако е записано по начин, който изглежда благосколонен (в смисъл на субективен – б.пр.)? Обща максима в херменевтиката е, че Божието Слово се открива в намерението на Писанието. Това е критично важен въпрос за херменевтиката на историческите разкази. Едно нещо е ако историкът включи събитие, защото то служи на по-голямата цел на неговата работа, съвсем друго нещо е ако тълкувателят приеме, че този случай има стойност на поучение, отделно от по-голямото намерение на историка.

Въпреки, че боговдъхновеното по-широко намерение на Лука може да бъде спорен въпрос за някои, нашата хипотеза на база на предходната екзегетика е, че той е се опитва да покаже как църквата се е появила, като предимно езически световен феномен,  произхождащ от базирана в  Йерусалим, юдеистично ориентирана секта от вярващи евреи и как Святият Дух е пряко отговорен за този феномен на всеобхватно спасение, основаващо се само на благодат. Повтарящият се мотив, че нищо не може да попречи на това движение на църквата напред със силата от Святия Дух, ни кара да мислим, че Лука е целял читателите му също  да видят това, като модел за тяхното съществуване. А фактът, че Деяния е в канона допълнително ни кара да мислим, че със сигурност това е видът, който църквата винаги е трябвало да има - евангелизираща, радостна, със сила от Светия Дух.

Но какво да кажем за специфичните детайли в тези повествования, които само когато се вземат цялостно ни помагат да видим Голямото намерение на Лука? Дали тези детайли имат същата стойност на учението? Дали и те служат като нормативни модели? Ние мислим, че не, основно защото повечето такива подробности са инцидентни спрямо  основния замисъл на историята и поради неяснотата на детайлите от разказ до разказ. Така, когато изследвахме Деяния 6:1-7, видяхме как разказът функционира в цялостния план на Лука, като заключение на първия му голям раздел, който в същото време служи за въвеждане на елинистите. Възможно е също така част от намерението му да е показването на миролюбивото разрешаване на първото напрежение в християнската общност.

От този разказ можем също инцидентно да научим няколко други неща. Например, човек може да научи, че един добър начин да се помогне на малцинствена група в църквата е да се позволи на тази група да има свое собствено ръководство, избрано от самите тях. В същност, точно това са направили. Трябва ли да го правим и ние? Не непременно, тъй като Лука не ни казва това, нито има каквато и да е причина да се смята, че е имал това предвид, когато е записвал разказа. От друга страна, тази процедура звучи такова смислено, че човек се чуди защо някой би се борил срещу нея.

Това което искаме да кажем е, че каквото и друго да сглобява някой от такава история (изразът е буквално „събиране на пабирък” или „баберкувам”; като употреба в случая би било подобно на „оглозгвам” – б.пр.), такива баберки са инцидентни за намерението на Лука. Това не означава, че инцидентното е фалшиво, нито, че няма теологична стойност; това означава, че Божието Слово за нас в този разказ е свързано основно с това, което имло за цел да поучи.

Въз основа на тази дискусия се появяват следните принципи по отношение на херменевтиката на исторически разказ:

1. Словото на Бог в Деяния, което може да се разглежда като норматив за християните е свързано главно с това, което всеки даден разказ цели да ни научи.

2. Нещата които са странични спрямо основното намерение на разказа, може наистина да отразяват разбирането на боговдъхновения автор за нещата, но те не са със същата дидактическа стойност, както това, което разказът цели да ни научи. Това не отрича нещата, които са инцидентни, нито означава, че те не съдържат слово за нас. То само аргументира, че инцидентното, не трябва да става първично, въпреки че то винаги може да служи като допълнителна подкрепа за нещата които недвусмислено се поучават другаде.

3. За да има Историческият прецедент нормативна стойност, той трябва да бъде свързан с намерението да е така. Това означава, че ако може да се докаже, че целта на даден разказ е да се създаде прецедент, то такъв прецедент трябва да се разглежда като нормативен. Например, ако може да се докаже на екзегетична основа, че намерението на Лука в Деяния 6:1-7 е да даде на църквата прецедент за избора на нейните лидери, то такъв процес на избор трябва да бъде следван от по-късните християни. Но ако създаването на прецедент не е намерението на разказа, тогава стойността му като прецедент за по-късните християни трябва да бъде третирана в съответствие с конкретните принципи, предложени в следващия дял.

Проблемът с всичко това, разбира се е, че създава тенденция да ни остави с малко нормативни неща, за тези широки области на загриженост - християнския опит и християнската практика. Няма изрично поучение за начина на кръщението, за възрастта на онези, които ще бъдат кръстени, за някакви специфични харизматични феномени, които трябва да бъдат доказателство, когато някой получава Духа, или за честотата на Господната вечеря - могат да се цитират, само няколко примера. Обаче това са точно областите, където има толкова много разделение сред християните. Неизменно в такива случаи, хората твърдят, че това са направили те, без значениедали извличат такива практики от разказите на Деяния или косвено от казаното в посланията.

Писанието просто не заповядва изрично, че кръщението трябва да бъде чрез потапяне, нито че децата трябва бъдат кръстени нито, че всички истински повярвания трябва да бъдат така драматични като на Павел, нито че кръстението от Духа на християните трябва да бъде  доказано от говорене на езици, като второ дело на благодатта, нито че Господната вечеря трябва да се празнува всяка неделя. Какво правим тогава, за неща като кръщението чрез потапяне? Какво казва писанието? В този случай може да се аргументирате, от смисъла на самата дума, от описанието на кръщение в Деяния за слизане "във водата" и "излизане от водата" (8:38-39) и от аналогията на Павел за кръщението като смърт, погребение и възкресение (Рим. 6:1-3), както и че потапянето е презумцията на кръщението в ранната църква. То никъде не е заповядано именно, защото е презумцията (подразбира се – б.пр.).

От друга страна, може да се посочи, че без басейн за кръщение в местната църква в Самария, хора, които са били кръстени там биха имали големи трудности да се потопят. Там просто не е известно водоснабдяването, да е правело потапянето възможна опция. Дали са изливали вода върху тях, така както наръчникът на ранната църква, Дидахе (или Учение на дванадесетте апостоли – б.пр.) (около 100 г.сл. Хр.), предлага, че трябва да се направи, когато няма достатъчно студена течаща вода или хладка нетечаща вода за потапяне? Разбира се, ние просто не знаем. Дидахе прави пределно ясно, че потапянето е нормата, но също така става ясно, че самият акт е много по-важен от начина. Въпреки, че Дидахе не е библейски документ, то е много ранен, православен, християнски документ и той може да ни помогне, като ни покаже, как ранната църква е направила прагматични корекции в тази област, където Писанието не е експлицитно (изрично). Нормалната практика (обикновената), служи като норма. Но тъй като това е само нормалното, то не е станало нормативно.

Вероятно ще направим добре ако следваме тази насока и не объркваме нормалност с нормативност, в смисъл, че всички християни трябва да правят дадено нещо – ако ли не са непокорни на Божието Слово.

Някои специфични принципи

С оглед на тези общи наблюдения и принципи, предлагаме следните насоки за херменевтиката на библейските прецеденти:

1. Вероятно никога не е валиден подход, да се използва аналогия, базирана на библейски прецедент, като даване на библейско основание за днешни действия. Например, руното на Гидеон многократно е било използвано, като аналогия за откриване на Божията воля. Понеже Бог милостиво е благоволил да подпомогне липсата на доверие на Гидеон, Той може да го направи и за други хора, но няма библейско основание да се насърчават подобни действия.

По същия начин, въз основа на разказа за слизането на Духа върху Исус при кръщението Му, са били съставени две различни аналогии, които са в съвсем различни посоки. Някои виждат в това доказателство за приемане на Духа от вярващия при кръщението и по този начин подкрепят по аналогия кръщелното възстановяване (регенерация); За разлика от тях други го виждат като доказателство за кръщението от Светия Дух след спасението (тъй като Исус е бил роден от Духа по-рано). Не може да има съмнение, че самият Лука вижда събитието, както момента на идване на сила за общественото служение на Исус (срв. Лука 4:1, 14, 18 с Деяния 10:38). Но е съмнително, дали разказа работи добре, като аналогия за която и да е от по-късните богословски позиции - особено когато е взет извън рамките на обикновената аналогия, за да стане библейска обосновка за някоя от доктрините. Ако всичко в живота на Исус беше нормативно за нас, всички ние може би се очаква да умрем, чрез разпъване на кръст и да възкръснем  три дни по-късно.

2. Въпреки, че може да не е било основна цел на автора, библейските разкази наистина имат илюстративна и понякога "моделираща" стойност. В същност, това е начинът, по който новозаветните хора понякога използват конкретни исторически прецеденти от Стария завет. Павел, например, използва някои старозаветни примери за предупреждение на тези, които са имали фалшива сигурност в божественото им избиране (1 Кор. 10:1-13) и Исус използва примера на Дейвид, като исторически прецедент, за да оправдае съботните действия на своите ученици (Марк 2:23-28 и паралелните).

Но никой от нас няма Божия авторитет да възпроизвежда вида екзегетика или аналогичния анализ, който новозаветните автори понякога прилагат за Стария Завет. Трябва да се отбележи, особено в случаите, когато прецедентът оправдава настоящи действия, че прецедентът не установява норма за специфични действия. Хората не трябва да ядат редовно от хлябовете на предложението или да късат зърно в събота, за да покажат, че съботата е направена за човека. По-скоро прецедентът илюстрира принцип по отношение на съботата.

Тук е мястото за едно предупреждение. Ако някой иска да използва библейски прецедент, за да оправдае някои настоящи действия, той ще бъде на по-сигурна територия, ако принципът за действие се поучава на друго място, където това е основната цел на учението. Например, да се използва очистването на храма от Исус, за да се обоснове т. нар. праведно негодувание - обикновено евфемизъм за егоистичен гняв – означава да се злоупотреби с този принцип. От друга страна, човек с право може да базира днешното преживяване на говорене на езици не само върху прецедент (Деяния), но също така и на учението за духовните дарби в 1 Коринтяни 12-14.

3. По въпросите на християнския опит и още повече на християнската практика, библейските прецеденти понякога могат да се разглеждат, като повтарящи се модели, дори и ако не се разбират като нормативни. Това означава, че за много практики изглежда има пълна обосновка за повтарянето от по-късната църква на библейските модели; но е спорно да се твърди, че всички християни, на всяко място и по всяко време трябва да повтарят модела или иначе са непокорни на Божието Слово. Това е особено вярно, когато самата практика е задължителна, но не и начинът на изпълнение. (Трябва да се отбележи, че не всички християни биха били напълно в съгласие с този начин на формулиране на нещата. Някои движения и деноминации се основават отчасти на презумцията, че почти всички новозаветни модели трябва да бъдат възстановени възможно най-пълно в модерните времена и през годините са развили значителна херменевтика за задължителния характер на много неща, които са само разказани в Деяния; други, по същия начин, ще твърдят, че самият Лука е целял да покаже, например че приемането на Светия Дух трябва да бъде подкрепено с придружаващия дар говорене на езици. Но и в двата случая въпросът в крайна сметка опира не толкова до правилността или погрешността на този принцип, колкото до тълкуването на Деяния и цялостното - както и до специфичното - намерение на Лука при разказването на историята.)

Решението дали някои практики или модели са повторяеми трябва да се ръководи от следните съображения. Първо, най-силната възможна обосновка може да се направи, когато се намира само един модел (въпреки че трябва да се внимава да не се отдаде твърде много тежест на мълчанието по даден въпрос) и когато този модел е повтарящ се в рамките на самият Нов Завет. Второ, когато е налице неяснота на моделите или когато даден модел се появява само веднъж, той следва да се повтаря от по-късните християни само, ако изглежда, че има божественото одобрение или е в хармония с това, което се поучава и на друго място в Писанието. На трето място, това, което е културно обусловено - или не се повтаря изобщо, или трябва да бъде преведено за новата и различната култура.

Така, на основата на тези принципи, може да се направи много силна обосновка за потапянето, като начин на кръщаване, по-слаба обосновка за отслужване на Господна вечеря всяка Неделя, но почти няма никаква обосновка за кръщението на деца (това може, разбира се, да се твърди, от исторически прецедент в църквата, но не така лесно и от библейски прецедент, както е въпросът тук). По същата логика, функцията на християнския служител като свещеник, не издържа по никакъв начин, по отношение на библейската си основа.

Ние не си представяме, че сме решили всички проблеми, но смятаме, че това са приложими предложения и се надяваме, че те ще ви накарат да мислите екзегетично и с по-голяма херменевтична точност, докато четете библейските разкази.