8. Притчите: схвана ли идеята

8. Притчите: схвана ли идеята

Превод Радостин Марчев

Оригиналният текст можете да видите тук. Предимство в този случай е възможността да откриете други интересни за вас текстове.

На тази страница текстът е копиран и събран на едно място за избягване на ограниченията за обем при уебплатформата на блога. Това е предимството, ако решите да четете тук.

Трябва от самото начало да отбележим, че всичко казано в гл. 7 за учението на Исус в евангелията е вярно и за притчите. Защо тогава трябва да отделяме самостоятелна глава за притчите в книга като тази? Как могат тези прости, директни, кратки истории, които Исус разказва да създават проблеми на читателя и тълкувателя? Човек трябва да е голям глупак, за да не разбере идеята на Добрият самарянин или Блудния син. Самият прочит на тези истории ужилва или успокоява сърцето.

Все пак отделна глава е необходима понеже при целият им чар и простота смисълът на притчите е бил погрешно разбиран в църквата повече от всичко друго в Новия Завет с изключение на Откровение.

Притчите в историята

Причината за дългата история на погрешно разбиране на притчите може да бъде проследена до нещо, което самият Исус е казвал и което е записано в Марк 4:10-12 (и паралели Мт. 13:10-13; Лука 8:9-10). Попитан за целта на притчите Той сякаш казва, че те съдържат тайни за вътрешните, но закоравяват външните. Понеже след това Той продължава да „тълкува” притчата за Сеяча по един полу-алегоричен начин това изглежда дава подкрепя теорията за закоравяването и за огромен брой алегорични тълкувания. Смятало се е, че притчите са простички истории за външните, за които „истинския смисъл,” „тайните, ” са скрити. Те принадлежат единствено на църквата и трябва да бъдат разкрити посредством алегория.

Така такъв велик и брилянтен учен като Августин тълкува притчата за Добрият самарянин по следния начин:

Човекът, който слиза от Ерусалим към Ерихон = Адам

Ерусалим = небесния град на мира, от който Адам пада.

Ерихон = луната и следователно говори за смъртността на Адам

Крадците = дявола и неговите ангели

Събличат го = от неговото безсмъртие

Бият го = убеждавайки го да съгреши

Оставят го полумъртъв = като човек той е жив, но умира духовно следователно е полумъртъв.

Свещеникът и левита = свещенството и служението в Стария Завет

Самарянинът = казва се, че означава пазител. Следователно се има в предвид Самият Христос

Превърза раните му = означава, че му дава сила да се въздържа от греха

Масло = утехата на добрата надежда

Вино = наставление да работи с ревностен дух

Добиче = плътта на Христовото въплъщение

Ханът = църквата

Сутринта = след възкресението

Двете монети = обещанието за този живот и за бъдещия

Ханджията = Павел

Колкото и новаторско и интересно да звучи подобно тълкуване човек може да е сигурен, че не това е имал в предвид Исус. Преди всичко контекста ясно предизвиква към разбиране на човешките взаимоотношения („Кой е моят ближен?”), а не на Божието отношение към човека. И няма причина да предполагаме, че Исус би предсказал църквата и Павел по един толкова неясен начин! Всъщност крайно съмнително е, че по-голямата част от притчите изобщо са били предназначени за вътрешния кръг. Поне в три случая Лука конкретно ни казва, че Исус говори с притчи на хората (15:3; 18:9; 19:11) с явната идея те да бъдат разбрани. Освен това законникът, на когото Исус разказва притчата за Добрият самарянин (Лука 10:25-37) разбира притчата както и главните свещеници и книжниците разбират притчата за работниците в Матей 21:45. Ако ние понякога имаме проблеми да разберем притчите причината не е защото те са алегории, за които се нуждаем от някакви специални тълкувателен ключ. По-скоро това е свързано с някои неща, които споменахме в предишната глава за евангелията. Един от ключовете за разбирането им лежи в определянето на първоначалните слушатели, към които са отправени. Както казахме много често те достигат до евангелистите лишени от контекст.

Тогава ако притчите не са алегорични тайни за църквата какво има в предвид Иус в Марк 4:10-12 под тайните на царството и тяхната връзка с притчите? Най-вероятно ключът лежи в една игра на думи на родния език на Исус – арамейския. Думата methal, която е преведена parabolem на гръцки се използва за цял клас форми на речта като гатанки, притчи, неясноти, а не просто за множеството истории наричани „притчи” на английски. Вероятно ст. 11 означава, че смисълът на служението на Исус (тайната на царството) не може да бъде разбран от външните. То е подобно на methal, една гатанка за тях. Затова Неговото говорене в mathalim (притчи) за тях е било част от methal (загадка) свързана с цялото Му служение. Те гледат, но не виждат, чуват – дори разбират – притчите, но не могат да схванат пълният смисъл на служението на Исус. Затова нашата егзегетика на притчите трябва да започне със същото идея, която приложихме към всички останали жанрове дотук. Исус не се опитва да бъде неясен, Той напълно възнамерява да бъде разбран. Нашата задача е преди всичко да се опитаме да чуем това, което те чуват. Но преди да направим това адекватно трябва да се обърнем към въпроса: Какво са притчите?

Естеството на притчите

Множество видове

Първото нещо, което трябва да отбележим е, че не всичко, което наричаме притчи е еднакво по вид. Например съществуват същностни разлики между Добрият самарянин (истинска притча) от една страна и Кваса в хляба (подобие) от друга като и двете се различават от думите: „Вие сте солта на земята” (метафора) или „Бере ли се грозде до тръни или смокини от репеи” (епиграма). Всички изброени могат от време на време да се срещнат в дискусиите за притчите.

Добрият самарянин е пример за истинска притча. Това е една история, проста и ясна, с начало и край. Тя притежава нещо, което може да бъде определено като „сюжет.” Други такива притчи-истории включват Изгубената овца, Блудния син, Богаташа и Лазар и Десетте вдовици.

Кваса в хляба от друга страна е повече подобие. Това, което е казано за кваса, за сеяча, или за синапеното семе винаги е вярно за кваса, сеяча или синапеното семе. Подобни „притчи” приличат повече на илюстрации взети от ежедневния живот и използвани, за да предадат идея.

Думи като „Вие сте солта на земята” се различават и от двата вида разгледани по-горе. Те са нещо, което можем да наречем иносказателни думи, но на практика представляват метафори и сравнения. Понякога те изглежда функционират по начин близък до подобията, но тяхната идея – причината да бъде изговорена – е доста различна.

Трябва да отбележим по-нататък, че в някои случаи, особено в случая със Злите наематели (Марк 12:1-11; Мат. 21:33-44; Лука 20:9-18), една притча може много да се доближи до алегория, в която много от детайлите в историята представляват нещо друго (подобно на тълкуването на Добрият самарянин от Августин).

Но притчите не са алегории – макар понякога да притежават това, което може да изглежда като алегорични характеристики. Причината да можем да сме сигурни в това е свързано с тяхната различна функция.

Понеже не всички притчи са от един и същ вид не е възможно да изложим общи за всички тях правила. Казаното тук се отнася за същинските притчи, но голяма част от него е валидно и за останалите видове.

Как функционира една притча

Най-добрият ключ към това какво са притчите се намират в тяхната функция. За разлика от по-голямата част от думите приличащи на притчи както „смокини от репеи” притчите представляващи истории не служат за илюстриране на учението на Исус чрез думи-картини. Нито пък служат както средства за откриване на истина – макар че в края на краищата те очевидно правят това. По-скоро притчите-истории функционират като средства, чрез които е отправен призив изискващ отговор от страна на слушателите. Да перифразираме думите на Маршал МакЛухан, притчата сама по себе си е послание. Тя е разказана, за да привлече и задържи вниманието на слушателите, да им покаже собствените им действия или да ги предизвика да отговорят по някакъв начин на Исус и Неговото служение.

Именно тази природа на „призив към отговор” на притчите създава нашата голяма дилема относно тълкуването им. Това е така понеже в някои случаи да тълкуваш една притча означава да унищожиш това, което е тя представлява. Това прилича на тълкуването на шега. Целият смисъл на шегата и това, което я прави смешна е, че слушателят разбира какво представлява тя и за какво е казвана. Но тя може да го „хване” единствено ако той разбира идеята съдържаща се в шегата. Ако трябва да тълкувате една шега обяснявайки идеята в нея тя вече не докосва слушателя и обикновено не предизвиква смях. Когато шегата е изтълкувана тя може да бъде разбрана правилно и все още може да е забавна (човек поне може да разбере на какво е трябвало да се смее), но престава да има същото влияние. Тя вече не функционира по същия начин. Същото се отнася и за притчите. Те са били изговорени, и ние можем да предположим, че повечето слушателите са били в състояние веднага да се идентифицират с идеите в тях, което ги кара да разберат техният смисъл – или да бъдат докоснати от тях. За нас обаче притчите са написани. Ние може да схванем или да не схванем веднага идеята и следователно за нас те никога няма да функционират по начина, по който са функционирали за първите слушатели. Но тълкувайки ги ние можем да разберем какво те са разбирали или какво бихме разбрали ако самите ние бяхме там. Ние трябва да постигнем това чрез нашата егзегетика. Херменевтичната задача лежи отвъд това: Как да разберем приложението на притчите в нашето собствено време и среда?

Егзегетиката на притчите

Да открием аналогиите

Нека отново да се върнем към нашата аналогия с шегата. Двете неща, които привличат вниманието на слушателя в една шега и провокират отговор на смях са същите две неща, които привличат вниманието в притчите на Исус, а именно тяхното познание на аналогиите и неочаквания обрат на историята. Ключовете за разбиране са аналогиите, тези различни части на историята, с кото човек се идентифицира когато тя бъде разказана. Ако ги пропуснем в една шега тогава няма да има и неочаквани обрати понеже именно аналогиите създават обичайните очаквания. Ако ги пропуснем в една от притчите на Исус тогава силата и идеята на това, което Исус казва по подобен начин бива пропуснато.

Това, което ние наричаме аналогии може най-добре да бъде илюстрирано от една притча на Исус, която е записана в нейният цялостен първоначален контекст – Лука 7:40-42. В контекста Исус е поканен на вечеря от един фарисей на име Симон. Но поканата не трябва да бъде виждана като оказване на чест на един известен равин, който се намира в града. Пропуска да предложи на Исус дори най-обикновеното гостоприемство обичайно за времето със сигурност е предназначено да Го унижи. Когато градската проститутка влиза в дома и се проявява като глупачка пред Исус като измива краката Му със сълзите си и ги избърсва с косите си това единствено затвърждава подозрението на фарисеите. Исус не може да е пророк и да остави неосъден подобен акт на публично унижение.

Знаейки мислите им Исус разказва на своя домакин една простичка история. Двама човека дължат пари на един заемодавец. Единият дължи 500 динария (един динарий е обичайната дневна надница), другият 50. Никой не може да плати, така че той опрощава дълга и на двамата. Идеята: Кой смяташ, че би отговорил с по-голяма любов поради това, което земодавеца е направил?

Историята няма нужда от обяснение, но Исус продължава да разкрива нейната идея с пълна сила. Има три аналогии: заемодавеца и двамата длъжника. И идентификацията е мигновена. Бог е като заемодавеца, Симон и проститутката са като двамата длъжника. Притчата представлява произнесена присъда, която призовава Симон да даде отговор. Той едва ли би могъл да пропусне идеята. Когато тя свършва той е посрамен. Такава е силата на една притча.

Трябва да отбележим по-нататък, че жената също чува притчата. Тя също се идентифицира с историята, която е разказана. Но това, което тя чува не е осъждение, а Исусовото, и следователно Божието, приемане.

ОТБЕЛЕЖЕТЕ ДОБРЕ: Това не е алегория, а притча. Една истинска алегория е история, в която всеки елемент означава нещо съвсем различно от самата история. Алегорията може да даде значение на 500 динария, на 50-те динария както и на всеки друг детайл, който може да бъде открит. Освен това, и това е особено важно, идеята на една притча не се намира в аналогията както би било в една истинска алегория. Аналогии са единствено тези части от историята, които потапят слушателя в нея, с които той или тя се идентифицира по някакъв начин, докато историята се развива. Идеята на историята трябва да се търси в отклика, който тя цели да предизвика. В тази история това е думата на осъждение на Симон и на приятелите му и думата на приемане и прощение на жената.

Идентифициране на аудиторията

В предходната илюстрация ние също отбелязахме значението на идентифицирането на аудиторията понеже значението на притчата е свързано с това как тя е чута от първоначалните слушатели. Разбира се, за голяма част от притчите аудиторията е дадена в евангелисте разкази. В такива случаи задачата на тълкувателя е комбинация от 3 неща: (1) Да седне и да слуша притчата отново и отново (2) да идентифицира аналогиите възнамерявани от Исус, които биха били доловени от първоначалните слушатели и (3) да се опита да определи как първоначалните слушатели биха се идентифицирали с историята и следователно какво биха чули те.

Нека да опитаме това с две добре познати притчи: Добрият самарянин (Лука 10:25-37) и Блудния син (Лука 15:11-32). В случая с Добрият самарянин историята е разказана на един познавач на закона, който желаейки да оправдае себе си пита: „Кой е моят ближен?” Докато четете притчата отново и отново ще забележете, че тя не отговаря на въпроса така както той е зададен. Но по един по-изразителен начин тя открива самодоволната себеправедност на законника. Той знае какво законът казва относно това да обичаш ближния като себе си и е готов да идентифицира „ближния” по начин, който ще покаже, че той благочестиво спазва закона.

В историята има две аналогии, падналият човек и самарянинът, макар останалите детайли в историята да служат за постигане на този ефект. По-конкретно трябва да бъдат отбелязани две неща: (1) Двамата, които минават покрай падналия са свещеник и левит, религиозния орден, който стои срещу равините и фарисеите, които са експерти в закона. (2) Даването на милостиня е било особено значимо за фарисеите. Това е бил начинът, по който те обичали ближния както себе си.

Забележете тогава как законникът е хванат от тази притча. Един човек пада в ръцете на разбойници по пътя от Ерусалким към Ертихон – нещо, което редовно се случва. Двамата свещенослужители минават покрай него и заобикалят от отсрещната страна. Историята е разказвана от гледната точка на падналия човек. „Разбира се,” мисли законникът в себе си, „кой би очаквал нещо друго от свещеници? Следващият човек, който ще мине ще бъде фарисей и той ще се покаже ближен като помогне на нещастника.” Но не, оказва се, че човекът е самарянин! Трябва да разберем колко фарисеите презирали самаряните ако искаме да чуем това, което той е чул. Забележете, че накрая той дори не е в състояние да произнесе думата самарянин.

Разбирате ли какво прави Исус с този човек? Втората най-голяма заповед е да обичаш ближния като себе си. Законникът има една подредена малка система, която му позволява да обича в определени граници. Това, което Исус прави е да извади на яве предубежденията и омразата в сърцето му и следователно истинската липса на покорство на заповедите. „Ближен” не може повече да бъде дефинирано с ограничителни термини. Неговата липса на любов не е това, че той не би помогнал на падналия човек, а че мрази самаряните (и презира свещениците). Така притчата разрушава въпроса вместо да му отговаря.

Притчата за блудния син е подобна. Контекста е роптанието на фарисеите заради това, че Исус приема и яде с погрешен тип хора. Трите притчи за изгубени неща в Лука 15 са Исусовото оправдание на Неговите действия. В притчата за Изгубения син има три аналогии, бащата и двамата сина. Тук човек отново трябва да определи как слушателите са чули тази история, но идеята е една: Бог не само свободно прощава на изгубените, но и ги приема с голяма радост. Тези, кото се смятат за праведни се оказват неправедни ако не споделят радостта на бащата и на изгубения син.

Разбира се, седящите на една маса с Исус ще се идентифицират с изгубения син както би следвало да направим и всички ние. Но не това е истинската сила на притчата, която трябва да бъде търсена в отношението на втория син. Той е бил „винаги с баща си” и все пак стои настрана. Той отказва да сподели радостта на баща си от завръщането на изгубения син. Както наскоро се изрази един приятел: Можеш ли да си представиш нещо по-лошо от това да се завършен у дома и да паднеш в ръцете на по-възрастния брат?

Във всеки от тези, както и в други, случаи егзегетичните трудности, с които ще се срещнете ще произтичат най-вече от културната пропаст между вас и първоначалната аудитория на Исус, което може да е причина да пропуснете някои от по-фините идеи, които оформят цялостната история. Тук вероятно ще се нуждаете от външна помощ. Не пренебрегвайте това понеже именно културните обичаи свързват оригиналните истории с живота.

Притчи без контекст

Но какво да кажем за тези притчи, които се намират в евангелията без техният първоначален, исторически контекст? Понеже вече илюстрирахме този проблем в предишните глави от притчата за Работниците на лозето (Матей 20;1-16) тук просто накратко ще повторим казаното. Отново, това е опит да определим аналогиите на оригиналната аудитория. Ключът е в постоянно препрочитане на притчата докато аналогиите ясно изпъкнат. Обикновено това също така ще ни даде непосредствено разбиране за първоначалната аудитория.

Така в Работниците на лозето има само три аналогии: наемателя, работилите цял ден и работилите само един час. Това лесно може да се види понеже това са единствените характери, които се очертават на фокус докато историята се развива. Първоначалната аудитория също лесно може да бъде определена. Кои биха били „хванати” от подобна история? Очевидно слушателите, които се идентифицират с работилите цял ден понеже единствено те остават на фокус в края на историята.

Подобна е и идеята в случая с Блудния син. Бог е добър и праведниците не трябва да роптаят срещу Неговата щедрост. Но това, което се случва в нейния настоящ контекст в Матей е, че тази идея сега е представена на нова аудитория. В контекста на ученичеството тя служи като едно подчертаване на Божията щедрост независимо от чуждото неприемане и омраза.

Можем да видим това да се случва и в притчата за Изгубената овца в Матей 18:12-14. В евангелието на Лука тази притча функционира заедно с Изгубената драхма и Блудния син като едно обръщение към фарисеите. Изгубената овца явно е грешник, чието намиране носи радост в небето. Отново, като едно обръщение към фарисеите, тя оправдава приемането на отхвърлените от Исус. Но когато е чута от отхвърлените тя ги уверява, че те са обект на любовта на пастира и че са търсени от него. В Матей притчата е част от една колекция от думи свързани с взаимоотношенията в царството. В този нов контекст е изказана същата идея: Бог се грижи за изгубените. Но тук „изгубените” са овцете, които „са се отклонили.” В контекста на Матей тя говори за въпроса какво трябва да правим с малките, които са слаби във вярата и склонни да се заблуждават. В ст. 6-9 на общността на Матей е казано, че е по-добре никой от тях да не се окаже отговорен за заблуждението на някой от малките. В ст. 10-14 притчата за Изгубената овца им казва, че те трябва да търсят отклонилите се и обич да ги доведат обратно в стадото. Една и съща притча, една и съща идея, но в съвсем различна аудитория.

Притчите за царството

Дотук всички наши илюстрации бяха взети от притчи свързани с конфликт между Исус и фарисеите. Но има и една много по-голяма група притчи – притчите за царството – която трябва да бъде спомената. Вярно е, че всички вече разгледани притчи също са притчи за царството. Те изразяват настъпването на времето за спасение с идването на Исус. Но притчите, които тук имаме в предвид са тези, които непосредствено казват: „Божието царство прилича на…”

Първо, трябва да отбележим, че въведението: „Божието царство прилича на…” не трябва да бъде виждано като първият елемент споменат в притчата. Т.е. Божието царство не е като синапово зърно, или като търговец, или като съкровище заровено в земята. Изразът буквално означава: „Така е с Божието царство…” По този начин цялата притча ни казва нещо за естеството на царството, а не просто една от аналогиите или един от детайлите.

Второ, изкушаващо е да виждаме тези притчи по начин различен от вече разгледаните, като че ли те всъщност са начин за поучение, а не истории призоваващи към отговор. Но това би означавало да злоупотребим с тях. Вярно, боговдъхновената колекция в Марк 4 и Матей 13 в своята настояща подредба учат нас за царството. Но първоначално тези притчи са били част от прогласяването на царството от Исус като започващо с Неговото Собствено идване. Те сами по себе си са средствата, чрез които посланието призовава към отговор на призивът на Исус за ученичество.

Вземете например обяснената притча за Сеяча (Марк 4:3-20; Матей 13:3-23; Лука 8:5-15), която с право е виждана от Марк като ключ към останалите. Ще забележете, че това, което Исус тълкува са аналогиите: четирите вида почви са четирите отговора на прогласяването на царството. Но идеята на притчата се намира в неотложността на времето: „Внимавайте вие, които слушате. Словото е било засято, посланието за благата вест за царството, радостта на прощението, изискването и дарът на ученичеството. То е пред всички, така че слушайте, внимавайте, бъдете плодоносна почва.” Следва да споменем, че по-голямата част от притчите са отправени към множеството като към потенциални ученици.

Тъй като тези притчи наистина са притчи за царството ние откриваме, че те прогласяват царството като „вече/не още.” Но основното им ударение е върху „вече.” Царството вече е дошло, Божието време е наближило. Затова настоящият момент е от огромно значение. Подобна важност в прогласяването на Исус има двойна цел: (1) Съдът е надвиснал, бедата е наближила. (2) Но има добри вести: спасението се предлага свободно на всички.

Нека да разгледаме две притчи, които илюстрират тези два аспекта на посланието.

1.  В Лука 12:16-20 притчата за Богатият глупак е поставена в контекста на отношението към притежанията в светлината на настъпващото царство. Притчата е много проста. Един богаташ поради усилената си работа смята, че е осигурил живота си и е самодоволно спокоен. Но както Исус казва на друго място: „Който търси да намери (т.е. да спаси) живота си ще го изгуби” (Марк 8:35 и паралели). Така човекът е глупак в библейския смисъл – той се опитва да живее като изключва Бога от сметките си. Но той ще бъде застигнат от неочаквано бедствие.

Вие ще забележите, че идеята на притчата не е неочакваността на смъртта. Тя е важността на момента. Божието царство е наближило. Човек, който живее заради притежанията е глупак поради сигурността, която сам смята, че има докато краят хлопа на вратата. Забележете как това е подкрепено от контекста. Един човек желае брат му да раздели имота си с него. Но Исус отказва да бъде въвлечен в техния спор като арбитър. Това, което Той иска да каже е, че стремежът към притежаване на собственост е без значение в светлината на настоящия момент.

Това е начинът, по който трябва да разбираме и най-трудната притча – Неправедният слуга (Лука 16:1-8). Отново, историята е достатъчно проста. Един слуга присвоява или краде по някакъв друг начин своят господар. Той е извикан да даде отчет и знае, че това няма да е в негова полза. Така той планира един последен, огромен грабеж. Той позволява всички длъжници да намалят своите дългове вероятно надявайки се да спечели приятели. Идеята на тази притча и частта, която повечето от нас намират за най-трудна да разберат, че първоначалните читатели очакват неодобрение. Вместо това този бизнес е похвален!

Каква може да е причината Исус да разказва подобна история? Най-вероятно Той предизвиква своите слушатели да отбележат важността на времето. Ако те с право са възмутени от една история колко повече трябва да приложат урока към самите себе си. Те се намират в същото положение като слугата, който вижда неизбежна беда, но кризата, която грози тях е несравнимо по-ужасна. Човекът двайста (отбележете, че Исус не оправдава неговите действия). Той прави нещо за ситуацията. За вас също, изглежда казва Исус, неотложността на момента изисква действия. Всичко е заложено на карта.

2. Неотложността на момента, който изисква действия, покаяние, също така е време за спасение. Така настоящото царство е също така и блага вест. В двете притчи в Матей 13:44-46 (Съкровището в полето и Бисерът с голяма стойност) ударението е върху радостта от откриването. Царството застига някои хора, то е търсено от други. Те с радост продават всичките си притежания заради съкровището и бисера. Царството е Божий дар. Откриването на царството е неизразима радост. Ще забележете, че същият мотив присъства и в трите притчи за изгубени неща в Лука 15.

Това тогава е начинът, по който човек трябва да се научи да чете и изучава притчите. Те не трябва да се алегоризират. Те трябва да бъдат чути – чути като призив изискващ отговор на Исус и Неговата мисия.

Херменевтичният въпрос

Херменевтичната задача поставена от притчите е уникална. Тя е свързана с факта, че когато са първоначално изговрени те рядко се нуждаят от обяснение. Те са близки до слушателите и затова поне част от ефекта им лежи в тяхната способност да „хванат” слушателя. Все пак те са достигнали до нас в една писмена форма и се нуждаят от тълкуване именно понеже на нас ни липсва близкото разбиране на аналогиите, което има оригиналният слушател. Какво тогава можем да направим?

Ние предлагаме две неща:

1. Както винаги ние се занимаваме най-вече с притчите в техният настоящ библейски контекст. Притичите се намират в един писмен контекст и чрез процеса на егзегетика ние можем да открием тяхното значение, тяхната идея с голяма степен на сигурност. Това, което трябва да направим е същото, което прави и Матей (напр. 18:10-14; 20:1-16): да преведем същата тази идея в нашия собствен контекст.

С притчите-истории човек може дори да се опита да преразкаже историята по такъв начин, че, посредством нови аналогии, собствените му читатели да усетят гнева или радостта, които са почуватвали първоначалните слушатели.

Следващата версия на Добрият самарянин няма претенции да бъде вдъхновена! Надяваме се, тя да илюстрира една херменевтическа възможност. Като слушател тя предполага обикновената, добре облечена, американса протестантска църква от средната класа.

Една неделна сутрин семейства чорлави, занемарени хора стояло до главен път. Те очевидно се намирали в затруднение. Майката седяла на парцалив куфар с невчесана коса и раздърпани дрехи, гледала с изцъклен поглед и държала малко, зле облечено, плачещо бебе. Бащата, небръснат, облечен в работно облекло, гледал отчаяно докато се опитвал да се справи с две други малки деца. Зад тях се виждала повредена стара кола, която очевидно току що била изпуснала поледния си дъх.

По пътя се задала кола карана от местния епископ. Той отивал към църквата. И макар че бащата на семейството махал отчаяно епископът не можел да изостави своите енориаши, така че се престорил, че не ги вижда.

Скоро след това минала друга кола и отново бащата махал отчаяно. Но колата била карана от президента на местния спортен клуб. Той също се направил, че не ги забелязва и държал погледа си право на пътя пред него.

Следващата кола, която минала била карана от един гласовит местен атеист, който никога през живота си не бил влизал в църква. Когато забелязал семейстото в беда той ги качил в колата си. След като разпитал за нуждите им той ги откарал в местният мотел където платил наема за една седмица докато бащата си намери работа. Той също така наел кола за бащата, така че да може да си търси работа и дал малко пари на майката за храна и нови дрехи.

Един от авторите веднъж се опита да разкаже тази притча. Удивените и ядосани реакции показаха ясно, че слушателите наистина са „чули” притчата за първи път в живота си. Ще забележите колко вярна на първоначалния контекст е тя. Евангелският протестант си мисли: „Разбира се,” за епископа и за президента на спортния клуб. След тях ще дойде някой от „нашите.” Все пак ние винаги говорим за добрият самарянин сякаш самаряните са били най-уважаваните хора. Но нищо не може да бъде по-обидно за редовият посетител на църква от похвалата за действията на един атеист, което разбира се, е било и положението на законника, който първи е чул притчата от Исус.

Това може би е малко прекалено за някои и ние настояваме да се уверите, че сте направили много внимателно егзегетиката си преди да опитате нещо подобно. Но опитът ни показва, че повечето от нас мислят за себе си повече отколкото трябва и преразказването на някоя от притчите на Исус може да ни помогне да се отърсим от нежеланието си да прощаваме (Матей 18:23-35), от гнева поради Божията благодат и от желанието ни Бог да бъде „честен” (Матей 20:1-6) или от гордостта ни от собсвеното ни положение в Христос в сравнение с „лошите момчета” (Лука 18:9-14). Не знаехме дали да плачем или да се смеем когато в едно неделно училище учителят след като цял час чудесно беше преподавал върху същата тази притча, в която цялостно беше изобличил злоупотребите на фарсисейщината, заключи с молитва – с пълна сериозност: „Благодарм ти, Господи, че не сме като фарисеина в тази история”? И ние трябва си напомняме един на друг да не се смеем твърде високо, за да не би нашият смях да казва: „Благодаря ти, Господи, че не съм като този неделен чуител.”

2. Нашето второ херменевтично предложение е свързано с факта, че всички притчи на Исус са по някакъв начин средства прогласяващи царството. Поради тази причина за вас е необходимо да се потопите в значението на царството в служението на Исус. В тази връзка ние горещо ви препоръчаме да прочетете George E. Ladd’s The Presence of the Future (Grand Rapids: Eerdmans, 1974).

Нетърпящото отлагане послание на царството като настоящо и идващо скоро все още е необходимо за нашето собствено време. Тези, които се опитват да осигурят живота си чрез притежания имат огромна нужда да чуят думите за идващия гняв, а изгубените отчаяно се нужаят да чуят благата вест. Както Йоахим Еремиас красноречиво казва (Rediscovering the Parables [New York: Scribner, 1966], p. 181): „Часът на изпълнението е настъпил. Това е кючът за всички тях. Силният човек е обезоръжен, силите на злото са победени, лекарят е дошъл при болните, тежкото бреме на вината е отмахнато, изгубената овца е отведена у дома, вратата на бащината къща е отворена, бедните и просяците са поканени на празника, господарят, чиято щедрост е незаслужена, плаща пълна надница на всички, огромна радост изпълва сърцата. Настъпила е годината на Господното благоволение. Понеже се е явил Този, Чието скрито величие блесни във всяка дума и във всяка притча – Спасителят.”

Последно модифициран: неделя, 1 ноември 2015, 08:31
Прескочи Календар

Календар

Mon Tue Wed Thu Fri Sat Sun
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 Днес вторник, 19 октомври 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30 31

Events key