Тълкуване на Библията (Херменевтика)

Подобно на посланията и Деяния, евангелията на пръв поглед изглеждат доста лесни за тълкуване. Тъй като материалите в тях могат да бъдат разделени грубо на речи и разкази т.е. ученията на Исус и истории за Исус теоретически би трябвало да следваме принципите на тълкуване на посланията за едните и принципите на историческите разкази за другите.

В един смисъл това е вярно. Все пак нещата не са толкова прости. Четирите евангелия формират един уникален литературен жанр, за който съществуват твърде малко аналогии. Тяхната уникалност, която ще разгледаме след малко, определя повечето от нашите егзегетични проблеми. Но има и някои херменевтични трудности. Разбира се, някои от тях са свързани с „трудните изказвания” в евангелията. Но най-голямата херменевтична трудност лежи в разбирането на „Божието царство,” един израз, който е абсолютно определящ за цялото служение на Исус и все пак в същото време е представен с езика и концепциите на юдаизма от първи век. Проблемът е как да преведем тези идеи, така че да бъдат разбираеми в нашата собствена култура.  

Природата на евангелията

Почти всички трудности, които човек среща при тълкуването на евангелията произлизат от два очевидни факта: (1) Самият Исус не е написал евангелие. Евангелията достигат до нас като написани от други хора, не от Него. (2) Евангелията са четири.

Фактът, че евангелията не достигат до нас написани от Самият Исус е много важен. Разбира се, ако Той беше написал нещо то вероятно би приличало по-малко на нашите евангелия и повече на старозаветните пророчески книги като, да кажем, Амос, един сборник от изговорени пророчества и речи плюс няколко кратки биографични истории (подобно на Амос 7:10-17).   Нашите евангелия наистина съдържат колекции от речи, но те винаги се неразривно свързани с един исторически разказ за живота и служението на Исус. Така те не са книги от Исус, а книги за Исус, които в същото време съдържат една голяма колекции от Негови учения.

Трудността, която това поставя пред нас не трябва да бъде преувеличавана, но в същото време не трябва и да си затваряме очите за нея. Естеството на тази трудност може да бъде видяна най-добре като посочим аналогията с Павел в Деяния и неговите послания. Ако нямахме Деянията бихме били в състояние да научим за някои събития от живота на Павел от посланията, но подобно представяне не би било ясно и пълно. По подобен начин ако нямахме посланията нашето разбиране за неговото богословие би било основано единствено върху речите му в Деяния и по-подобен начин би било непълно и донякъде небалансирано. Затова за ключовите моменти от живота на Павел ние четем Деяния и добавяме към тях информацията, която ни дават посланията. За учението му ние не се обръщаме първо към Деянията, а към посланията и след това към Деянията като допълнителен източник.

Но евангелията не са като Деяния понеже те съдържат едновременно историите за живота на Исус и големи блокове с Негови изказвания (учения) като една много основна част от Неговия живот. Но изказванията не са написани от Него така както посланията са написани от Павел. Основният език, който Исус е използвал е бил арамейският, а ученията Му са достигнали до нас в превод на гръцки. Освен това едни и същи изказвания често се намират в две или три евангелия и дори когато се появяват в точна хронологическа последователност или историческа обстановка рядко са изказани с едни и същи думи в еднаква последователност.

За някои това може да изглежда заплашително, но няма нужда да е така. Разбира се, вярно е, че в някои научни изследвания това е изопачавано така, че да се твърди, че нищо в евангелията не заслужава доверие. Но няма нужда да достигаме до подобно заключение. Еднакво добро научно изследване е показало историческата достоверност на евангелските материали.

Нашата идея тук е проста. Бог ни е дал това, което знаем за земното служение на Исус по този начин, не по друг начин, който може повече да отговаря на нечие механично, подобно на машинописна диктовка, разбиране. Във всеки случай може да се твърди, че факта, че евангелията не са написани от Исус, но за Него, е част от тяхната гениалност, а не от тяхната слабост.

След това имаме четири евангелия. Как се е случило това и защо? Преди всичко ние нямаме четири Деяния на апостолите. Освен това материалите в първите четири евангелия толкова често са подобни, че ние ги наричаме синоптични („обичайно виждане”) евангелия. Всъщност човек може да се чуди защо изобщо сме запазили Марк когато материалите, които се намират единствено в него едва могат да запълнят две печатни страници. Но ние отново смятаме, че фактът, че евангелията са четири е част от тяхната гениалност.

И така, каква е природата на евангелията и защо тяхната уникална природа е част от тяхната гениалност? На това може да се отговори най-добре като първо говорим по въпроса: Защо четири? Не можем да дадем напълно сигурен отговор на това, но поне една от причините е проста и прагматична: всяка от различите християнски общности се е нуждаела от книга за Исус. Поради множество причини евангелията написани от една общност или група вярващи не са посрещали всички нужди в друга общност. Така някой е написал първото (Марк, според най-широко приеманото виждане) и след това евангелието е било „пренаписано” два пъти (Матей и Лука) с доста различни цели, за да посрещне доста различни нужди. Независимо от тях (отново, според най-разпространеното виждане) Йоан написал едно различно евангелие отново воден от различни причини. Ние вярваме, че всичко това е било водено от Светия Дух. За църквата нито едно от евангелията не превъзхожда останалите, но всяко стои до останалите като еднакво ценно и еднакво авторитетно. Как е възможно това? Понеже във всеки един случай интересът е фокусиран върху Исус и то поне на две нива. Първо, имаме един изцяло исторически интерес, че това наистина е Исус и че Той наистина е казал и направил. Този Исус, на Когото сега ние се покланяме като възкръснал Господ, е бил разпънат и е възкръснал от мъртвите. Второ, има един екзистенциален интерес за преразказване на тази история за нуждите на по-късните общности, които не говорели арамейски, а гръцки и които не живеели в преобладаващо селска, земеделска и еврейска среда, а в Рим, Ефес или Антиохия където благовестието се срещало с една градска, езическа обстановка. Така в определен смисъл евангелията вече функционират като херменетивчен модел за нас настоявайки, чрез самата си природа, че ние също трябва да разказваме тази история в нашият собствен контекст на 20 век. Така тези книги, които ни казват на практика всичко, което знаем за Исус все пак не са биографии – макар да са отчасти биографични. Нито пък те са подобни на съвременните „животи” на велики личности – макар да описват живота на най-великия човек. Те са, да използваме израза от църковния отец от 2 век Юстин Мъченик, „спомените на апостолите.” Четири биографии не могат да стоят една до друга и да имат еднаква стойност. Тези книги стоят една до друга и понеже са записали фактите за Исус по едно и също време, припомнят учението на Исус и свидетелствуват за Исус. Това е тяхната природа и тяхната гениалност и това е важно както за егзегетиката така и за харменевтиката. Следователно егзегетиката на евангелията изисква от нас да мислим за историческата обстановка на авторите.

Историческия контекст

Ще си спомните, че първата задача на егзегета е да познава истроическия контекст. Това означава не само да познава историчекия контекст като цяло, но също и да формира една не съвсем сигурна, но информирана реконстукция на ситуацията, към която се обръща авторът. Това понякога може да се окаже сложно поради природата на евангелията като документи работещи на две нива. Преди всичко историческият контекст е свързан със Самият Исус. Това включва познания за културата и религията на 1 век, палестинският юдаизъм, в който Той е живял и поучавал както и един опит да разберем конкретния контекст на дадено изказване или притча. Но историческият контекст също така е свързан и с индивидуалните автори (евангелистите) и техните причини да пишат.

Ние сме наясно, че опита да се мисли за тези няколко контекста може да бъде трудна задача за обикновения читател. Освен това съзнаваме, че тук научното изследване вероятно е по-спекулативно отколкото в другите области на новозаветните изследвания. Все пак природата на евангелията е дадена – те са документи от две нива без значение дали това ни харесва или не. Ние не смятаме, че сме станали експерти в тези области – всъщност ние понякога също се чудим на „експертите.” Нашата задача тук е просто да повишим вашето ниво на увереност, така че да можете по-добре да оцените какво са евангелията както и да боравите с вида въпроси, които е необходимо да задавате докато ги четете.

Историческият контекст на Исус – общ поглед

За разбирането на Исус е задължително да се потопите в юдаизма от 1 век, от който Той е бил част. И това означава много повече от просто да знаете, че садукеите не са вярвали във възкресението. Човек трябва да знае защо те не са вярвали и защо Исус е контактувал толкова малко с тях. За този вид информация просто няма алтернатива от доброто допълнително четене. Всеки от следващите 3 книги би била от голяма полза в това отношение: Joachim Jeremias, Jerusalem in the Time of Jesus (Philadelphia: Fortress, 1969); Eduard Lohse, The New Testament Environment (Nashville: Abingdon, 1976), pp. 11–196; J. Duncan M. Derrett, Jesus’s Audience (New York: Seabury, 1973).

Една особено важна черта на тази дименсия на историческия контекст, която често е пренебрегвана е свързана с формата на учението на Исус. Всеки знае, че Исус често е поучавал с притчи. Това, което хората не осъзнават е, че Той всъщност е използвал множество подобни форми. Например Той е бил майстор на умишлените преувеличения (хипербола). В Матей 5:29-30 (и паралела в Марк 9:43-49) Исус казва на учениците Си да извадят окото и да отрежат ръката, които съблазняват. Всички ние знаем, че Исус „е нямал предвид това буквално.” Това, което Той е имал в предвид е хората да премахнат от своя живот всичко, което ги води към грях. Но как знаем, че Той не е имал в предвид това буквално? Понеже всички сме в състояние да разпознаем преувеличението като най-подходящата техника за поучение, при която ние трябва да разберем това, което учителят има предвид, а не това, което казва!

Исус също така ефективно е използвал пословици (напр. Матей 6:21; Марк 3:24), сравнения и метафори (Матей 10:16; 5:13), поезия (Матей 7:6-8; Лука 6:27-28), въпроси (Матей 17:25) и ирония (Матей 16:2-3), да споменем само няколко. За по-подробна информация за това както и за други въпроси в тази глава можете да прочетете книгата на Robert H. Stein’s The Method and Message of Jesus’ Teaching (Philadelphia: Westminster, 1978).

Историческия контекст на Исус – конкретно

Това е един по-труден аспект на опита да реконструираме историческия контекст на Исус особено що се отнася до много от Неговите учения, които често са представени в евангелията без достатъчен контекст. Причината за това е, че думите и делата на Исус са били предавани устно за известен период от вероятно 30 или повече години без през това време евангелията да съществуват. Съдържанието на евангелията се е предавало в отделни истории и думи (перикопи). Много от тези думи са били предавани заедно със своя оригинален контекст. Учените наричат такива перикопи истории за заявление понеже самият разказ съществува единствено заради думите, с които той завършва. Типична история за заявление е Марк 12:13-17 където въпросният контекст е въпрос свързан с плащане данък на римляните. Тя завършва с известното заявление на Исус: „Давайте цезаревото на цезаря и Божието на Бога.” Можете ли да си представите какво би могло да се направи при реконструиране на оригиналния контекст от тези думи ако последният не беше предаден?

Разбира се, истинската трудност идва от факта, че толкова много от ученията на Исус са предадени без своя контекст. Павел добре демонстрира това. Три пъти той цитира думи на Исус (1 Кор. 7:10; 9:14; Деяния 20:35) без да посочва техният оригинален исторически контекст – нито пък това се очаква от него. От тези думи двете в 1 Коринтяни също се срещат в евангелията. Думите за развода се срещат в два различни контекста (този на поучение на учениците в Матей 5:31-32 и на спор Матей 10:1-19 и Марк 10:1-12). „Правото на заплащане” се намира в Матей 10:10 и неговият паралел в Лука 10:7 в контекста на изпращането на 12-те (Матей) и на 70-те (Лука). Но думите в Деяния не се намират в евангелията, така че за нас те са напълно откъснати от тения първоначален контекст.

Затова не трябва да ни изненадва да научим, че много от тези думи (без контекст) са били достъпни за евангелистите и че самите евангелисти, под водителството на Светия Дух, са ги поставили в техния настоящ контекст. Това е една от причините, поради които ние намираме едни и същи думи и поучения в различен контекст в евангелията. Това също е причината, поради която думи на подобни теми или свързани с един и същ предмет често са групирани тематично в евангелията.

Матей например има 5 големи тематични колекции (всяка от които завършва с нещо подобно на: „И когато Исус свърши всички тези неща…”): живота в царството (т.нар. Проповед на планината, Матей 5-7), наставления за служителите на царството (10:5-42), притчи за царството действащо в света (13:1-52), учения за взаимоотношенията и дисциплината в царството (18:1-35), есхатология или идването на царството (23-25).

Че това са групировки на Матей може да бъде показано по два начина от колекциите в глава 10. (1) Контекста е историческата мисия на 12-те и наставленията на Исус към тях когато ги изпраща (ст. 5-12). Но наставленията в ст. 16-20 се отнасят за едно много по-късно време тъй като в ст. 5-6 на тях им е казано да отиват само при изгубените овце от Израел докато ст. 18 пророкува, че те ще бъдат изправени пред „управници,” „царе” и „езичниците” макар никой от тези не е включен в първоначалната мисия на дванадесетте. (2) Тези добре подредени думи се намират разпръснати в Лука в следния ред: 9:2-5; 10:3; 21:12-17; 12:11-12; 6:40; 12:2-9; 12:51-53; 14:25-27; 17:33; 10:16. Това показва, че Лука също е имал достъп до тези думи като отделни единици, които след това е поставил в един различен контекст.

Така докато четете евангелията един от въпросите, които бихте искали да зададете, дори ако не може да му бъде отгорено със сигурност, е дали слушателите на дадени думи на Исус са Неговите близки ученици, по- тълпата или враговете Му. Откриването на историческия контекст на Исус или на публиката не е задължително да засегне основният смисъл на дадени думи, но ще разшири вашата перспектива и често ще ви помогне да разберете идеята на това, което Исус казва.

Историческия контекст на евангелиста

Тук ние не говорим за литературния контекст, в който всеки евангелист поставя своите материали за Исус, а за историческия контекст на всеки автор, който го е накарал да нашите евангелия. Ние отново сме въвлечени в известни научни догадки тъй като самите евангелия са анонимни (в смисъл, че авторите им не се идентифицират с имена) и не можем да сме сигурни къде са написани. Но ние можем да бъдем доста сигурни за интересът и загрижеността на всеки евангелист от начинът, по който той е избрал, оформил и подредил своите материали.

Например евангелието според Марк показва голям интерес към природата на месианството на Исус. Макар Марк да знае, че Месията е мощен Божий Син (Марк 1:1), Който ходи из Галилея със сила и състрадание (1:1-8:26) той също така знае, че Исус многократно е скривал Своето месианство (виж напр. 1:34; 1:43; 3:12; 4:11; 5:43; 7:24; 7:36; 8:26; 8:30). Причината за това мълчание е, че единствено Исус разбира истинската природа на Своята съдба като Месия – на страдащия слуга, Който побеждава чрез смъртта Си. Макар 3 пъти да обяснява това на учениците те също не могат да го разберат (8:27-33; 9:30-32; 10:32-45). Подобно на докоснатия два пъти човек (8:22-26) те се нуждаят от второ докосване, възкресението, за да могат да виждат ясно.

Загрижеността на Марк за месианската природа сочеща към страдащия слуга е дори още по-очевидна от факта, че той не включва нито една от дума за ученичеството преди Исус да е обяснил, че трябва да пострада в 8:31-33. Идеята, както и конкретното поучение, е ясна. Кръстът и служението, което Исус понася също са знаците на истинското ученичество.

Всичко това може да бъде видяно при един внимателен прочит на евангелието според Марк. Това е неговият исторически контекст. Да го дефинираме по-конкретно е донякъде несигурно, но няма причина да не следваме твърде древната традиция, която казва, че евангелието според Марк отразява „спомените” на Петър и че то се е появило в Рим малко след мъченическата смърт на последния по времето на голямото гонение на християните в Рим. Във всеки случай всеки контекстувален прочит и изучаване е също толкова важно за евангелията колкото и за посланията.

Литературия контекст

Донякъде вече се докоснахме до темата в раздела „историческия контекст на Исус – конкретно.” Литературния контекст е свързан с мястото на даден перикоп в контекста на дадено евангелие. До известна степен този контекст вероятно вече е бил фиксиран от оригиналния исторически контекст, който може би е бил известен на евангелиста. Но както вече видяхме много от материалите в евангелията дължат своят настоящ контекст на самите евангелисти в зависимост от вдъхновението им от Светия Дух.

Тук задачата ни е двойна: (1) Да ви помогнем да тълкувате или да четете с разбиране дадени думи или разказ в техният настоящ контекст в евангелията и (2) Да ви помогнем да разберете природата на композицията на евангелията като цяло и по този начин да тълкувате всяко едно от евангелията не просто като изолирани факти за живота на Исус.

Тълкуване на отделните перикопи

В дискусията как да тълкуваме посланията отбелязахме, че трябва да се научите да „мислите в параграфи.” Това не е чак толкова важно за евангелията, макар че все пак ще е вярно от време на време особено що се отнася до големите блокове с поучения. Както отбелязахме в началото тези секции с поучения наистина имат известна прилика с нашият подход към посланията. Все пак поради уникалната природа на евангелията тук човек трябва да направи две неща: да мисли хоризонтално и да мисли вертикално. Това просто е нашият начин да кажем, че когато тълкуваме или четем едно от евангелията трябва да помним двете реалности за евангелията, които споменахме по-горе: че те са четири и че са документи на „две нива.”

Мисли хоризонтално: Да мисли хоризонтално означава, че когато изучаваме един перикоп в някое от евангелията трябва да помним паралелите в останалите евангелия. Не трябва да преувеличаваме това тъй като никой от евангелистите не е възнамерявал неговото евангелие да бъде четено паралелно с останалите. Все пак фактът, че Бог ни е дал 4 евангелия в канона означава, че те не трябва легитимно да бъдат четени в пълна изолация едно от друго.

Тук първо трябва да направим едно предупреждение. Целта на паралелното изучаване на евангелията не е да запълни историята от едно евангелие с детайли от другите. Обикновено подобен прочит на евангелията е склонен да хармонизира всички детайли и по този начин да скрива именно различията във всяко евангелие, които Светия Дух е вдъхновил. Подобно „запълване” може да ни интересува на нивото на историческия Исус, но това не е каноничното ниво, което трябва да бъде нашата първа грижа.

Основните причини да мислим хоризонтално са две. Първо, паралелите често ни помагат да оценим различията във всяко едно от евангелията. Преди всичко именно техните различия са причината да имаме 4 евангелия. Второ, паралелите ще ни помогнат да бъдем наясно с различните видове контекст, в които някои подобни материали са съществували в ранната църква. Ние ще илюстрираме всяко едно от тези неща, но първо трябва да кажем нещо важно за предубежденията.

Невъзможно е да четем евангелията без да имаме някакъв вид предубеждения за тяхната взаимна връзка – дори никога да не сте мислили за това. Най-общото предубеждение, но това, което е и най-невероятно от всички е, че всяко евангелие е било написано независимо от останалите. Просто съществуват твърде много ясни доказателства срещу това, за да бъде то възможно. Вземете например факта, че съществува прекалено висок процент на вербална близост между Матей, Марк и Лука в техните разкази така както и в записаните от тях думи на Исус. Забележителната вербална близост не трябва да ни изненадва относно думите на Един, Който е говорил „както никой друг.” Но когато това се случи и с разказите вече е налице нещо съвсем друго – особено когато човек вземе предвид: (1) че тези истории първо са били разказвани на арамейски, а ние говорим за използване на гръцки думи (2) че реда на гръцките думи е много свободен и все пак често приликите се разпростират дори върху конкретния ред на думите и (3) че е твърде невероятно трима отделни човека в различни части на римската империя да разкажат една и съща история с едни и същи думи – дори в такива дребни детайли на индивидуалния стил като предлози и съюзи. Но точно това откриваме отново и отново в трите евангелия.

Това може да бъде илюстрирано от разказа за нахранването на 5000, една от малкото истории, която се намира във всичките 4 евангелия Отбележете следната статистика:

1. Брой думи използвани във всяка история

Матей – 157

Марк – 194

Лука – 153

Йоан – 199

2. Брой думи общи за всичките 3 евангелия – 53
3. Брой думи, които Йоан използва заедно с останалите – 8 (пет, две, петстотин, взе хлябовете, дванадесет коша с къшеи).
4. Процент съгласие

Матей с Марк – 59%

Матей с Лука – 44%

Лука с Марк – 40%

Йоан с Матей – 8,5%

Йоан с Марк – 8,5 %

Йоан с Лука – 6,5%

Следните заключения изглеждат неизбежни: Йоан разказва историята независимо. Той използва единствено тези думи абсолютно необходими за да разкаже същата история и дори тогава използва различна гръцка дума за риба! Останалите три са също толкова явно взаимозависими в някаква степен. Тези, кото знаят гръцки разбират колко невероятно е за двама човека независимо един от друг да разкажат същата история и да имат 60% съгласие в думите, които използват, често използвайки думите в точно същия ред.

Друг пример откриваме в думите от Марк 13:14 и паралела в Матей 24:15 („Който чете нека разбира.”) Тези думи едва ли биха могли да са част от устна традиция (те казват чете, а не слуша и тъй като в най-ранната форма (Марк) Данаил не се споменава не е вероятно това да са думи на Исус говорещ за Данаил). Следователно думите са добавени към думите на Исус от някои от евангелистите заради читателите. Изглежда твърде невероятно същата добавка да е направена независимо точно на същото място от двама автори пишещи независимо един от друг.

Най-доброто обяснение на всички данни е това, което предложихме по-рано – че Марк е написал своето евангелие първи, вероятно поне отчасти като спомени от проповядването и поучението на Петър. Лука и Матей са имали достъп до евангелието на Марк и независимо един от друг са го използвали като основен източник за своите собствени евангелия. Но те също така са имали независим достъп до най-различни други материали за Исус, някои от които са били общи и за двамата. Все пак този общ материал не е представен в един и същ ред в двете евангелия, един факт, който предполага, че никой от двамата не е имал достъп до писанията на другия. Накрая Йоан е писал независимо от останалите трима и по този начин неговото евангелие съдържа малко материал общ за тях. Трябва да отбележим, че това е начинът, по който Светия Дух е вдъхновил написването на евангелията.

Че това може да ви помогне да тълкувате евангелията може да бъде видяно от следния кратък пример. Отбележете как думите на Исус за „мерзостта на запустението” изглеждат когато са четени в паралелни колони

Трябва да отбележим, преди всичко, че тези думи, които са част от разговорът на Елеонския хълм се намират в абсолютно идентичен ред във всичките 3 евангелия. Когато Марк е записал тези думи той е призовавал своите читатели да размислят какво Исус е имал в предвид под „мерзостта на запустението, стояща там където не подобава.” Матей, също вдъхновен от Духа, помага на своите читатели като прави същото малко по-явно. Той им напомня, че за „мерзостта на запустението” се говори в Данаил и това, което Исус има в предвид под „където не подобава” е „светото място” (храмът в Ерусалим). Лука, еднакво вдъхновен от Духа, просто тълкува тези думи заради своите читатели-езичници. Той истински желае те да разберат! Това, което Исус има предвид с това е „Когато Ерусалим е заобиколен от войски тогава запустението му е наближило.”

По този начин човек може да види как мислейки хоризонтално и знаейки, че Матей и Лук използват Марк може да ни помогне да тълкуваме всяко от евангелията докато го четем.

По подобен начин съзнанието за паралели в евангелията също може да ни помогне да видим как същите материали понякога могат да се използват в нов контекст от църквата. Вземете например оплакването на Исус на Ерусалим, което е общо за Матей и Лука, но не се среща в Марк. Изказването се появява буквално дума по дума и в двете евангелия. В Лука 13:34-35 то принадлежа към една дълга колекция от разкази и поучения докато Исус пътува към Ерусалим (9:51-19:10). То следва непосредствено предупреждението за Ирод, което Исус завършва казвайки: „Не е възможно пророк да загине извън Ерусалим.” Отхвърлянето на Божият посланик води до съд над Израел.

В Матей 23:37-39 оплакването завършва неговата колекция от седем „горко” над фарисеите като последното отразява темата за пророците убити в Ерусалим. В този случай думите носят еднакво значение и в двете евангелия макар да са поставени в различни ситуации.

Същото е вярно и за много други думи. Господната молитва присъства и в двете евангелия (Матей 6:7-13; Лука 11:2-4) в контекст свързан с поучение за молитвата макар основната идея на всяка секция да е доста различна. Забележете също, че в Матей тя служи като модел: „Вие се молете така,” а в Лука повторението е позволено: „Когато се молите, казвайте.” По подобен начин забележете, че блаженствата (Матей 5:3-11; Лука 6:20-23). В Матей бедните са „бедни (или нисши) по дух.” В Лука те са просто „вие бедните” противопоставено на „вие богатите” (6:24). Поради такива причина някои хора са склонни да работят едва с половината канон. Традиционните евангелски християни са били склонни да четат единствено „нисшите по дух” докато социалните активисти са чели „вие бедните.” Ние твърдим, че и двете са канонични. В един истински цялостен смисъл истински бедните са тези, които разпознават себе си като бедни пред Бога. Но Богът на Библията, Който се въплъти в Исус от Назарет е Бог, Който се застъпва за делото на подтиснатите и безправните. Човек едва ли може да прочете евангелието според Лука без да види неговият интерес към този аспект на Божието откровение (виж 14:12-14 ср. 12:33-34 с паралела в Матей 6:19-21).

Ако се интересувате от сериозно изучаване на евангелията трябва да се обърнете към синоспис (представяне на евангелията в паралелни колони). Най-добрият е редактиран от Kurt Aland, entitled Synopsis of the Four Gospels (New York: United Bible Societies, 1975).

Мислете вертикално. Да мислим вертикално означава, че когато четем едно поучение или разказ в евангелията трябва да държим сметка и за двата исторически контекста, този на Исус и този на евангелиста.

Отново, тук трябва да изкажем едно предупреждение. Целта на вертикалното мислене не е най-вече да изучаваме живота на историческия Исус. Наистина той винаги ще представлява интерес за нас. Но евангелията в своята настояща форма са Божието Слово към нас, а нашата реконструкция на живота на Исус не е. И отново, човек не трябва да преувеличава този начин на мислене. Той е просто един призив да съзнаваме, че голяма част от материалите в евангелията дължат своят настоящ контекст на евангелистите и че доброто тълкуване може да изисква оценяване на дадени думи преди всичко в техния оригинален исторически контекст както една удачна прелюдия към разбирането на същите думи в техния настоящ исторически контекст.

Можем да илюстрираме това от пасажи като Матей 20:1-16, притчата на Исус за работниците на лозето. Нашият въпрос е: Какво означава това в настоящия контекст на Матей? Ако мислим хоризонтално ще отбележим, че от всяка страна на притчата на Матей има дълги секции съдържащи материали, в които той следва Марк много близко (Матей 19:1-30; 20:17-34; паралел с Марк 10:1-52). В 10:31 Марк съдържа думите: „Мнозина първи ще станат последни и мнозина последни ще станат първи,” които Матей повтаря в 19:30. Но точно в този момент той вмъква тази притча, която завършва с повторение на тези думи (20:16), само че в обратен ред. Така в евангелието на Матей непосредственият контекст за притчата за думите за преобърнатия ред между първите и последните. Когато разгледаме самата притча (20:1-15) ще забележим, че тя завършва с оправданието на собственика за неговата щедрост. Плащането в царството, казва Исус, не се определя от това какво е честно, а от Божията благодат! В своя оригинален контекст тази притча вероятно е целяла да оправдае практиката на Исус да приема грешниците в светлината на възраженията на фарисеите срещу тях. Те мислят за себе си като „понесли теготите на деня” и по този начин заслужаващи по-голяма заплата. Но Бог е щедър и благодатен и свободно приема грешниците точно както и „праведните.” При положение, че това е най-вероятният оригинален контекст как функционира сега притчата в евангелието на Матей? Идеята на притчата, Божията благодатна щедрост към незаслужаващите, със сигурност остава същата. Но целта вече не е една загриженост да се оправдаят действията на Исус. Евангелието на Матей прави това на други места. Тук притчата функционира в контекста на ученичеството където тези, които са оставили всичко заради Исус са последните, които стават първи (вероятно наистина в контраст с еврейските водачи, нещо, което Матей отново и отново подчертава).

Разбира се, много пъти вертикалното мислене просто ще открива същата идея и на двете нива. Но току що дадената илюстрация показва колко полезно може да бъде подобно мислене за егзегетиката.

Тълкуване на евангелията като цяло

Важна част от литературният контекст е да се научим да виждаме причините довели до съставянето на всякои от евангелията, които правят всяко от тях уникално. В тази глава отбелязахме, че четейки и изследвайки евангелията трябва да приемаме сериозно не само интереса на евангелистите към Исус per se, какво Той е направил и казал, но също и техните причини да разкажат тази история на своите читатели. Евангелистите, както отбелязахме, не са просто събирачи. Но това, че са автори не означава, че те създават материалите – вярно е точно обратното. Няколко фактора са пречели на по-голямо творчество вкл. ние вярваме, до известна степен фиксираният характер на материалите и суверенното водителство на Светия Дух в процеса на предаване. Така те са били автори в смисъл, че с помощта на Духа творчески са структурирали и пренаписали материалите, за да посрещнат нуждите на своите читатели. Това, което е от интерес за нас тук е да ви помогнем да разбирате специфичните интереси и техники на всеки един от евангелистите докато четете и изучавате евангелията.

Има 3 принципа действащи при съзнаването на евангелията: селективност, подредба и адаптация. От една страна евангелистите, като вдъхновени от Бога автори, са избрали тези разкази и поучения, които са подхождали на тяхната цел. Вярно е, разбира се, че простата грижа за запазването на това, което е било налично за тях може да е била една от тези цели. Все пак Йоан, който има по-малко на брой, но по-подробни разкази и думи конкретно ни казва, че е бил твърде избирателен (20:30-31; 21:25). Тези последни думи (21:25) изговорени хиперболично вероятно отразяват случая и с останалите. Лука например избира да не включи значителни части от Марк (6:45-8:26).

В същото време евангелистите и техните църкви имат специфични интереси, които също ги карат да подреждат и адаптират това, което са избрали. Йоан например конкретно ни казва, че целта му е явно богословска: „за да можете да повявате, че Исус е Месията, Божият Син” (20:10). Този интерес към Исус като еврейския Месия вероятно е основната причина огромната част от неговите материали да са свързани със служението на Исус в Юдея и Ерусалим срещу почти изцяло галилейското служение в синоптичните евангелия. За евреите истинският дом на месията е бил Ерусалим. Така Йоан знае, че Исус е казвал, че пророк не е почитан освен в родината си. Това първоначално е било казано при Неговото отхвърляне в Назарет (Матей 13:57; Марк 6:4; Лука 4:24). В евангелието на Йоан тези дуи са използвани за отхвърлянето на Месията в Ерусалим (4:4) – едно цялостно пророческо прозрение за служението на Исус.

Принципът на адаптация обяснява голяма част от т. нар. несъответствия в евангелията. Сред най-често споменаваните са проклятието на маслината (Марк 11:12-14, 20-25; Матей 21:18-22). В евангелието според Марк историята е разказана като имаща символично богословско значение. Отбележете, че между проклятието и изсъхването Исус произнася едно подобно осъждение над юдаизма чрез Своето очистване на храма. Все пак историята със смокинята има огромно значение за ранната църква и поради урокът на вяра, с който тя завършва. В евангелието според Матей урокът на вяра е единственият интерес на историята и поради тази причина той свързва проклятието и изсъхването в едно цяло, за да подчертае идеята. Запомнете във всеки един случай разказването на историята е дело на Светия Дух, Който е вдъхновявал и двамата евангелисти.

За да илюстрираме този процес на съставяне малко по-широко нека да разгледаме началните глави на Марк (1:14-3:6). Те представляват един артистичен шедьовър толкова добре конструиран, че мнозина читатели вероятно разбират идеята на Марк дори без да осъзнават как точно са достигнали до нея. Има 3 течения в общественото служение на Исус, които са от особен интерес за Марк: популярността Му сред тълпата, ученичеството на малцина и противопоставянето от страна на властите. Забележете колко умело, избирайки и подреждайки материалите, Марк ни представя тези неща. След прогласяването на публичното служение на Исус (1:14-15) първите разкази записват призоваването на първите ученици. Този мотив ще бъде усложнен в следващите секции (3:13-19; 4:10-12; 4:34-41). Неговата по-голяма загриженост в тези две начални глави e свързан с другите 2 въпроса. Започвайки от 1:21 до 1:45 Марк има 4 перикопа, един ден в Капераум (1:21-28 и 29-34), кратка проповедническа обиколка на следващия ден (1:35-39) и историята с изцелението на прокажения (1:40-45). Общият мотив във всички тях е бързото разнасяне на славата и популярността на Исус (виж ст.27-28, 32-33, 37, 45), което кулминира когато Исус „не можеше да влезе в града открито…Но множествата пак дойдоха отвсякъде.” Всичко това сякаш спира дъха и все пак Марк го е нарисувал само с четири истории плюс повтарящата се фраза „и веднага” (1:21, 23,28,29,31,42) и започвайки почти всяко свое изречение с „И.”

Нарисувал пред нас тази картина след това Марк избира пет различни разказа, които, всички заедно, рисуват една картина на противопоставяне и дават причините за това. Отбележете, че общото за първите 5 перикопи е въпросът: „Защо?” (2:7, 16, 18, 24). Противопоставянето възниква понеже Исус прощава грехове, яде с грешниците, пренебрегва традицията на поста и „нарушава” съботата. Че това последно обвинение е виждано от евреите като най-голямата обида към техните традиции става ясно понеже Марк добавя една втора подобна история (3:1-6).

Ние не твърдим, че във всички тези секции във всички евангелия човек ще бъде в състояние да проследи причината за точно определена композиция толкова лесно. Но смятаме, че подобен поглед на евангелията е необходим.

Някои херменевтични наблюдения

В по-голямата си част херменевтичните принципи за евангелията са една комбинация от това, което беше казано в предишните глави за посланията и историческите разкази.

Речи и императиви

Ако човек тълкува внимателно поученията и императивите на Исус в евнагелията трябва да бъдат прилагани в 20 век по същия начин, по който правим това с Павел – или Петър, или Яков – в посланията. Дори въпросът за културната относителност следва да бъде повдигнат по същия начин. Разводът очевидно не е удачна възможност за двойки, в които и двамата съпрузи следват Исус – нещо, което Павел повтаря в 1 Кор. 7:10-11. Но в една култура подобна на съвременна Америка, в която единият от всеки двама обръщенци е разведен вероятно въпросът за повторната женитба не следва да бъде решен без сериозно обмисляне и без изкупителна загриженост за новоповярвалите. Необходимо е внимателно да изследваме значението на думите на Исус изговорени в една изцяло различна културна обстановка. По подобен начин днес няма римски войник, който да ни принуди да вървим с него една миля (Матей 5:41). Но в този случай идеята на Христос, християнското „още,” едва ли е приложима в доста от сравнимие ситуации.

Тук следва да кажем нещо важно. Понеже много от императивите на Исус се срещат в контекст обясняващ старозаветния закон и понеже за мнозина те изглежда представляват неизпълним идеал се предлагат множество тълкувателни варианти, чрез които тези императиви да се „заобиколят” както нормативен авторитет за църквата. Тук не можем да отделим време, за да споменем и оборим тези различи предложения, но следва да кажем няколко думи. Едно чудесно обзор е даден в глава 6 на книгата на Stein The Method and Message of Jesus’ Teachings.

По-голямата част от тези херменевтични тактики се появяват именно понеже императивите изглеждат точно като закон – и при това както неизпълним закон! А християнският живот според Новия Завет е основан на Божията благодат, не на пазенето на закона. Но да виждаме императивите като закон означава да ги разберем погрешно. Те не са закон в смисъл, че някой трябва да ги изпълни, за да стане или да остане християнин. Нашето спасение не зависи от съвършеното им изпълнение. Те са описания дадени чрез императиви на начина, по който трябва да изглежда християнския живот понеже Бог предварително ни е приел. Една етика на отказ от отмъщение (Матей 5:38-42) на практика е етиката на царството за настоящата епоха. Но тя е определена от Божията незаслужена любов на Бога към нас. Така живота в царството трябва да бъде „както Отца така и Сина.” Ние първо изпитваме Божията безусловна, незаслужена прошка, но тя трябва да бъде последвана от нашата незаслужена, безусловна прошка към другите. Някой е казал, че в християнството религията е благодат, а етиката е благодарност. Така императивите на Исус са едно слово към нас, но те не са подобни на старозаветния закон. Те описват новия живот, който сам по себе си, разбира се, не е по избор, живот, който трябва да бъде живян като отговор на това, че сме Божие възлюбено и изкупено дете.

Разказите

Разказите в евангелията имат склонност да функционират по повече от един начин. Например разказите за чудеса не са записани, за да предлагат морални поуки или да служат като прецеденти. Тук те функционират като живи илюстрации за силата на царството идващо чрез служението на Исус. По един непряк начин те могат да илюстрират вяра, страх или провал, но не това е тяхната основна функция. Все пак истории като тази за богатия младеж (Марк 10:17-22 и паралелите) или като молбата да седнат отляво и отдясно на Исус (Марк 10:35-45 и паралели) са поставени в един контекст на поучение където самата история служи като илюстрация на това, което се поучава. На нас ни се струва, че е правилна херменевтичната практика тези разкази да се използват точно по този начин. Така идеята на историята за богатия младеж не е, че всички ученици трябва да продадат своите притежания и да Го последват. В евангелията има ясни примери, в които това явно не е така. (ср. Лука 5:27-30; 8:3; Марк 14:3-9). Вместо това историята показва колко трудно е за богатите да влязат в Божието царство именно понеже преди това те са се посветили на мамона и се опитват по този начин да подсигурят живота си. Но Божията щедра любов може да върши чудеса и за богатите, продължава Исус. Историята със Закхей (Лука 19:1-10) е една подобна илюстрация.

Отново ние можем да видим значението на добрата егзегетика, така че това, което откриваме в тези разкази е на практика това, което представлява самото благовестие.

Последна, много важна дума

Тя се отнася и до предишната дискусия за историческия контекст на Исус, но е включена тук понеже е ключова за херненевтичния въпрос. Тя е седната: Човек не трябва да смята, че е в състояние правилно да тълкува евнагелията без правилно разбиране на концепцията за Божието царство в служението на Исус. За кратко, но добро въведение в този въпрос виж гл. 4 от книгата на Stein Method and Message. Тук можем да дадем единствено кратък обзор заедно с няколко думи как това засяга херменевтиката.

Преди всичко трябва да знаете, че цялостната богословска рамка на целия Нов Завет е есхатологична. Есхатологията е свързана с края когато Бог ще доведе настоящата епоха до нейният завършек. Повечето евреи по времето на Исус мислели есхатологично. Т.е. те смятали, че живеят в самия край на времето когато Бог ще се намеси в историята и ще сложи край на настоящата епоха като донесе следващата. Гръцката дума за края, който те очаквали е есхатон. Така да бъдеш есхатологичен означава да гледаш към края.

Еврейската есхатологична надежда

Есхатона

Разбира се, първите християни добре разбирали този есхатологичен начин да се гледа на живота. За тях събитието на Исусовото идване, Неговата смърт и възкресение и даването на Духа били свързани с техните очаквания за идването на края. Той идвал по този начин.

Идването на края също така означавало едно ново начало – началото на Божията нова епоха, месианската епоха. Новата епоха също се свързвала с Божието царство, което означавало „времето н Божието управление.” Тази нова епоха трябвало да бъде една епоха на правда (напр. Исая 11:4-5) и хората да живеят в мир (Исая 2:2-4). Тя трябвало да бъде време на пълнота на Духа (Йоил 2:28-30) когато новият завет прогласен от Еремия ще се изпълни (Ер. 31:31-34; 32:38-40). Греха и болестите трябвало да си отидат (напр. Зах. 13:1; Ис. 53:5). Дори материалното творение трябвало да изпита радостните ефекти на новата епоха (напр. Ис. 11:6-9).

Така когато Йоан кръстител прогласил, че настъпването на края е наближил и кръстил Божият Месия ехатологичната треска кулминирала. Месията бил близо, този, който трябвало да донесе новата епоха на Духа (Лука 3:7-17).

Исус дошъл и прогласил, че идването на царството е наближило с Неговото служение (напр. Марк 1:14-15; Лука 17:20-21). Той изгонвал демони, вършел чудеса и свободно приемал отхвърлените и грешниците – и това били знаци, че краят вече е започнал (напр. Лука 11:20; Матей 11:2-6; Лука 14:21, 15:1-2). Всеки наблюдавал, за да разбере дали Той наистина е този, който трябвало да дойде. Наистина ли ще донесе месианската епоха с нейното величие? Тогава изведнъж Той бил разпънат – и по този начин светлините угаснали.

Но не! Имало славно продължение. На третият ден Той бил възкресен от мъртвите и се явил на мнозина от учениците Си. Със сигурност сега Той щял да възстанови царството на Израел (Деяния 1:6). Но вместо това Той се възнесъл при Отца и излял обещания Дух. Тук се намира проблемът за ранната църква и за нас. Исус обявил идващото царство като настъпило със Собственото Му идване. Идването на Духа със сила и пълнота, с чудеса и знамения и даването на Новия Завет били знаци, че новата епоха е настъпила. Все пак краят на тази епоха очевидно все още не бил дошъл. Как трябвало те да разбират това?

Твърде рано, започвайки с проповедта на Петър в Деяния 3, християните започнали да разбират, че Исус не е дошъл, за да донесе „последния” край, но „началото” на края. По този начин те започнали да виждат, че със смъртта и възкресението на Исус и с идването на Духа благословенията и ползите от бъдещето вече са дошли. В един смисъл следователно краят вече бил настъпил. Но в друг смисъл краят все не бил настъпил напълно. Това било вече, но не още.

Следователно първите вярващи се научили да бъдат истински есхатологичи хора. Те живеели между времената – т.е. между началото на края и неговото истинско реализиране. На Господната трапеза те празнували своето есхатологично съществуване прогласявайки „смъртта на Господа докле дойде Той.” (1 Кор. 11:26). Те вече познавали Божията свободна и пълна прошка, но все още не били усъвършенствани (Фил. 3:7-14). Те вече имали победа над смъртта и все пак все още умирали (Фил. 3:20-22). Те вече живеели в Духа и все пак все още живеели в един свят, в който сатана можел да ги напада (напр. Еф. 6:10-17). Те вече били оправдани и за тях нямало осъждение (Римл. 8:1) и все пак все още имало бъдещ съд (2 Кор. 5:10). Те били бъдещите Божии хора, те били формирани от бъдещето. Те познавали неговите облаги, живеели в светлината на наговата ценност, но те, както и ние, все още трябвало да живеят с тези ползи и ценнности в настоящия свят. Тази основна есхатологична рамка за разбирането на Новия Завет изглежда по следния начин:

Херменевтичния ключ за голяма част от Новия Завет и особено за служението и поучението на Исус може да бъде намерен в този вид „напрежение.” Именно понеже царството, времето на Божието управление, започнато с идването на Исус ние сме призовани да жвеем в царството, което означава живот под Неговото господство, свободно приети и простени, но посветили се на резултатите от новата епоха и виждайки ги да се изявяват в нашия живот и нашия свят в настоящата епоха.

Така когато се молим: „Да дойде Твоето царство” ние се молим преди всичко за реализиране. Но понеже царството, за което копнеем вече е започнало да идва тази молитва е пълна и с очаквания за настоящето.