10. Пророците: прилагането на закона

Превод: Радостин Марчев

Оригиналният текст можете да видите тук. Предимство в този случай е възможността да откриете други интересни за вас текстове.

На тази страница текстът е копиран и събран на едно място за избягване на ограниченията за обем при уебплатформата на блога. Това е предимството, ако решите да четете тук.

Най-голям брой отделни книги от Библията попадат в графата пророци. Четирите големи пророка (Исая, Еремия, Езекиил и Данаил) и дванадесет малки (последните 12 книги от Стария Завет) написани в древния Израел между 760 и 460 пр. Хр. съдържат множество Божии послания. Малките пророци са наречени така единствено понеже книгите им са по-малки като обем. Големите пророци са сравнително дълги книги. Термините не са свързани по никакъв начин с тяхната значимост.

Естеството на пророчеството

Трябва да отбележим от самото начало, че пророческите книги са сред най-трудните за правилно четене и тълкуване в Библията. Причината за това е свързана с погрешното разбиране на тяхната функция и форма. Но преди да разгледаме тези два въпроса трябва да направим няколко предварителни бележки.

Значението на пророчеството

Основната трудност за повечето съвременни читатели на пророците произлиза от едно неправилно предварително разбиране на думата пророчество. За повечето хора тази дума означава това, което се среща на първо място в повечето речници: „Предсказване на бъдещето.” Затова често се случва мнозина християни да се обръщат към пороците единствено, за да търсят предсказания за идването на Христос и/или за определени характеристики на новозаветната епоха – като че ли предсказанието на събития отдалечени от тяхното собствено време е било основната грижа на пророците. На практика подобно използване на пророците е твърде избирателно. Помислете над следната статистика в тази връзка: по-малко от 2% от старозаветните пророчества са месиански. По-малко от 5% конкретно описват новозаветната епоха. По-малко от 1% говорят за все още предстоящи събития.

Пророците наистина предсказват бъдещето. Но обикновено те предсказват непосредствено предстоящото бъдеще на Израел, Юда и други заобикалящи ги нации, не нашето бъдеще. Следователно един от ключовете за разбиране на пророците е, че виждайки техните пророчества като вече изпълнени ние можем да гледаме назад към времената, които за нас са минали, но за тях все още са били бъдещи.

Пророците като говорители

Да виждаме пророците основно като предсказватели на бъдещи събития означава да пропуснем тяхната основна функция, която е да говорят от Божието име на своите съвременници. Именно тази природа на техните пророчества води до най-големи трудности в разбирането.

Например от стотиците пророци в древния Израел в старозаветни времена едва 16 са били избрани, за да говорят послания от Бога, които след това да бъдат събрани и записани на книга. Знаем, че други пророци, като Илия и Елисей, са играли много важна роля в предаването на Божието Слово на Неговите хора както и на народи различни от Израел. Но ние знаем повече за самите пророци отколкото за думите, които са говорели. Това, което те са правили е описано много по-подробно от това, което са казвали – и това, което те казват е поставено много специфично и конкретно в контекста на тяхното собствено време от писателите на старозаветните истории, в които те се появяват. За няколко пророка като Гад (1 Самуил 22; 2 Самуил 24), Натан (2 Самуил 7,12; 3 Царе 1) или Олда (4 Царе 22) имаме една комбинация от пророчества и биография – ситуация паралелна с тази на Йона и в по-малка степен на Данаил. Но като цяло в старозаветните истории ние четем за пророците и много малко от пророците. Но в пророческите книги ние чуваме от Бога чрез пророците и доста малко за самите пророци. Тази разлика е причина за повечето трудности, които хората срещат когато четат пророческите книги на Стария Завет.

Освен това забелязвали ли сте колко трудно е да четете някоя от по-дългите пророчески книги наведнъж? Защо смятате, че това е така? Ние смятаме, че причината е най-вече понеже те нямат за цел да бъдат четени по този начин. В по-голямата си част тези по-дълги книги са колекции от изговорени пророчества, които не винаги са ни дадени в тяхната първоначална хронологична последователност, често без указания къде свършва едно пророчество и започва друго и често без указания за техните исторически обстоятелства. И по-голямата част от пророчествата са изговорени като поезия! По-нататък ще кажем повече за това.

Проблемът с историята

Друго обстоятелство затрудняващо нашето разбиране на пророците е проблемът с историческата отдалеченост. Наистина поради самата същност на нещата за нас, съвременните читатели, ще е много по-трудно да разберем Божието слово така както е изговорено от пророците в нашето собствено време отколкото самите израилтяни, които са чували за първи път същите тези думи лице в лице. Неща, които за тях са били ясни за нас не са. Защо? Отчасти понеже тези, които се числят към общността на говорителя имат определени очевидни предимства да разберат думите му (виж какво казахме за притчите в гл. 8). Но тук лежи най-голямата трудност. По-скоро като хора много отдалечени от религиозния, историческия и културния живот на древния Израел ние просто имаме големи проблеми да поставим изговорените от пророците думи в техния удачен контекст. За нас често е трудно да видим за какво говорят те и защо.

Функцията на пророчеството

За да разберем какво би ни казал Бог чрез тези вдъхновени книги ние трябва да имаме ясно разбиране за ролята и функцията на пророците в Израел. Трябва да подчертаем три неща:

Пророците като посредници налагащи завета. В предишната глава обяснихме как законът на Израел определя един завет между Бога и Неговият народ. Този завет не се състои единствено от правила, които трябва да бъдат спазвани, а описва и вида наказания, които Бог задължително ще наложи на Своите хора ако те не спазват Закона както и какви ползи ще им донесе неговото спазване. Наказанията често са наричани „проклятия” на завета, а ползите „благословения.” Названието не е важно. От значение е, че Бог не просто дава закона, но и го прилага. Положителното прилагане са благословенията, отрицателното са пороклятията. Това е мястото, на което се появяват пророците. Бог обявява прилагането (положително или отрицателно) на Своя закон чрез тях, така че събитията на благословение или проклятие да бъдат ясно разбрани от Неговия народ. Мойсей е бил посредника на Божия завет когато Бог го изявява за първи път и това е една парадигма (модел) за пророците. Те са Божиите посредници или говорители на завета. Чрез тях Бог напомня на народа през поколения след Мойсей, че ако Законът е пазен ще дойде благословение, но ако не е резултатът ще е проклятие.

Видът благословения, които ще дойдат върху Израел заради неговата вярност към Завета се намират най-вече в Левит 26:1-13; Второзаконие 4:32-40 и 28:1-14. Но тези благословения са обявени с едно предупреждение: ако Израел не се покорява на Божия закон благословенията ще се прекратят. Проклятията (или наказанията), които Израел може да очаква ако нарушава Закона се намират в Левит 26:14-39; Второзаконие 4:15-28 и във Второзаконие 28:15-32:42.

Затова човек винаги трябва да помни, че пророците не измислят благословенията и проклятията, които обявяват. Те може да изказват тези благословения и проклятия по нов, завладяващ начин както са вдъхновени да направят това. Но те говорят Божието слово не своето собствено. Чрез тях Бог изявява Своето намерение да приложи Завета за полза или за наказание в звисимост от верността на Израел, но винаги на основата и в съгласие с категориите на благосовенията и проклятията съдържащи се в Левит 26, Второзаконие 4 и 28-32. Ако изучите тези глави от Петокнижито ще бъдете възнаградени с едно много по-добро разбиране на поричините, поради които пророците казват това, което казват.

Накратко откриваме следното. Законът съдържа определени категории за общо благословения в следствие на заветната вярност: живот, здраве, просперитет, змеделско изобилие, уважение и сигурност. По-голямата част от споменатите конкренти благословения се групират в тези 6 основни категории. По отношение на проклятията Законът описва корпоративни наказаникя, които ние гупираме в 10 категории: смърт, болести, суша, бедност, опасност, разруха, поражение, преселение, запустение и унижение. Повечето проклятия попадат в една от споменатите групи.

Същите категрии се прилагат за това, коeто Бог казва чрез пророците. Например когато Той желае да предскаже бъдещите благословеня на народа (не на някой отделен човек) чрез пророк Амос Той прави това посредством метафори за земеделско изобилие, живот, здраве, просперитет и сигурност (Амос 9:1-15). Когато предсказва зло заради непокорството на народа в дните на Осия Той прави това чрез една или повече от десетте групи проклятия изброени по-горе (напр. погибел в Осия 8:14 или преселение в Осия 9:3). Тези проклятия често са метафорични, макар че могат да бъдат и буквални. Те винаги са корпоративни, отнасящи се до народа като цяло. Благословенията и проклятията не са гаранция за просперитета или смърта на никой конкретен човек.

Статистически по-голямата част от това, което пророците предсказват през 8, 7 и 6 век пр. Хр. е проклятие понеже страшното поражение и унищожението на Северното царство не се случва преди 722 пр. Хр. Южното остава до 587 пр. Хр. Израилтяните през този период, северни и южни, вървят към погибел и по този начин естетсвено доминират предупреждения за наказание, а не за благословение докато Бог се опитва да доведе народа Си до покаяние.

След падането на Северното и Южното царство, т.е. след 587 пр. Хр. пророците по-често говорят за благословение, а не за проклятие. Причината е, че щом веднъж наказанието на народа се е изпълнило Бог се връща към основния Си план, който е да показва милост (виж Втор. 4:25-31 за обобщено описание на тази последовтелност.)

Докато четете пророците търсете следния модел: (1) Посочване греха на Израел или на Божията любов към него (2) Предсказание за проклятие или благословение в зависимост от обстоятелствата. Това е, което пророците говорят през по-голямата част от времето в зависимост от Божието вдъхновение.

Посланието на пророците не е тяхно, а Божие. Бог е Този, Който издига пророците (ср. Изход 3:1-2; Исая 6; Ер. 1, Езек. 1-3; Осия 1:2; Амос 7:14-15; Йона 1:1 и т.н.). Ако един пророк реши сам да си присвои това служение това би била добра приична да го смятаме за лъжепророк (ср. Ер. 14;14; 23:210. Пророците отговарят на Божия призив. Когато четем пророците виждаме, че те започват или завършват и редовно изпъстрят своите предсказания с напомняния като: „Така казва Господ” или „Казва Господ.” На практика през по-голямата част от времето пророческото послание е предавано директно така както е приемано от Господа, в първо лице и Бог говори за Себе Си като „Аз” или „Мен.”

Прочетете например Еремия 27 и 28. Помислете за трудата задача на Еремия докато казва на хората от Юда, че ще трябва да се покорят на имперските армии на врага си, Вавилон, ако желаят да угодят на Бога. По-голямата част от неговите слушатели са виждали посланието му като равносилно на предателство. Все пак когато предава своето послание той прави пределно ясно, че те не чуват неговото виждане по въпроса, а Божието. Той започва напомняйки им: „Това е което Господ ми каза…” (27:2) и след това цитира Божията заповед: „Тогава изпрати слово…” (27:3) „Кажи им…” (27:4) и добавя: „казва Господ.” (27:11). Неговите думи са Божии думи. Те са дадени с Божият авторитет (28:15-16), не с неговия.

Като средства, чрез които Бог предава думите Си на Израел и на останалите народи пророците изпълняват един вид публично служение. Те са подобни на посланици от небесната страна, които предават волята на небесния суверен на народа. Самите пророци не са нито радикални социални реформатори нито иновативни религиозни мислители. Социалните реформи и религиозните размисли, които Бог желае да каже на Своя народ вече са били открити в заветния Закон. Без значение коя група е нарушила тези закони Божието Слово чрез пророците известява наказанието. Без значение дали вината за нарушението на Закона лежи в благородниците (напр. 2 Самуил 12:1-14; 24:11-17; Осия 1:4), в свещениците (Осия 4:4-11; Амос 7:17; Малахия 2:1-9) или в някоя друга група пророците вярно предават Божието известие за проклятие на нацията. На практика чрез Божието слово пророците дори поставят и свалят царе (1 Царе 19:16; 21:17-22), обявяват войни (2 Царе 3:18-19; 2 Лет. 20:14-17, Осия 5:5-8) или спират такива (Ев. 27:8-22).

Тогава това, което четем в пророческите книги не е просто Божието Слово така както Бог е пожелал пророците да го предадат. Пророците не говорят и не действат самостоятелно. Посланието на пророка не е оригинално. Пророците са били вдъхновени от Бога да представят същностното съдържание на заветните предупреждения и обещания (проклятия и благословения). Следователно когато четем думите на пророците, това, което четем не е нещо истински ново, а същото послание, което в своята същност е било предаено първоначално от Бога чрез Мойсей. Разбира се, формата, в която посланието е предавано може да е значително по-различна. Бог издига пророците, за да привлече вниманието на хората, при които те са изпратени. Привличането на вниманието може да включва преформулиране на нещо, което те вече са чували много пъти, така че то да има някакъв вид „новост.” Но това съвсем не е същото както да бъде дадено едно изцяло ново послание или промяна на старото послание. Пророците не са вдъхновени да изказват нови идеи или да изявяват нови учения, които не се съдържат в петокнижния завет.

Като един пример за това запазване на посланието отбележете първата част на Осия 4:2: “Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство.” В този стих, който е част от дълго описание на грешността на Израел през дните на Осия (750-722 пр. Хр.), са обобщени 5 от 10-те заповеди, всяка от тях с една единствена дума. Тези думи са; „клетва” третата заповед „Да не изговаряш напразно Господното име” (Изход 20:7; Втор. 5:11), „лъжа,” деветата заповед, „Не лъжесвидетелствувай” (Изход 20:16; Втор. 5:20). “Прелюбодейство,” седмата заповед: „Не прелюбодействай” (Изход 20:14; Втор. 5:18). Интересно е да отбележем как вдъхновеният пророк прави това, което прави. Осия не цитира Десетте заповеди дословно. Той споменава 5 от тях обобщавайки ги чрез една единствена дума много подбно на това, което Исус прави в Лука 18:20. Но споменавайки 5 и дори не в техния обичаен ред е много ефективен начин да се каже на израилтяните, че те са нарушили десетте запвоеди. Чувайки 5 заповеди слушателят би помислил: „А какво става с останалите? Какво става с обичайния ред? Оригиналните думи са…” Аудиторията би започнала да мисли за всичките десет напомняйки на самата себе си към какво призовава заветният Закон говорейки за една обща праведност. Осия не променя в Закона                   нищо повече от това, което прави Исус цитирайки 5 от 10-те заповеди с подобен ефект. Но той напомня на слушателите си Закона по един начин, който простото повторение дума по дума на заповедите не би могло да направи.

Вторият пример е свързан с месианските пророчества. Нови ли са те? Съвсем не. Със сигурност някои детайли за живота и ролята на Месията, които откриваме в Песните за Слугата в Исая 42,49,50 и 53 могат да бъдат виждани като нови. Но Бог не дава мотивът за Месията на хората за първи път чрез пророците. Той води своето начало от Закона. Иначе как Исус би могъл да описва живота Си като изпълнение на писаното „в Мойсеевия закон, прорците и псалмите.” (Лука 24:44)? Сред останалите места, които предсказват служението на Месията Второзаконие 18:18 е забележително: „Аз ще им въздигна отсред братята им пророк, както съм въздигнал тебе, и ще туря думите Си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам.” Както ни напомня и Йоан 1:45 Законът вече е говорил за Христос. Пророците не вършат нищо ново когато говорят за Него. Начинът, стилът и спецификата, с които те правят своите вдъхновени предсказания няма нужда да бъдат ограничавани до това, което вече се съдържа в Петокнижието. Но основния факт, че ще има Нов Завет постановен в новия „Пророк” (да използваме езика на Второзаконие 18) е бил вече факт, една стара история.

Егзегетичната задача

Нуждата от външна помощ

В гл. 1 отбелязахме, че има една популярно идея, според която всичко в Библията трябва да бъде ясно за всеки, който го чете без да се учи и без никаква допълнителна помощ. Логиката е, че ако Бог е написал Библията за нас (за всички вярващи) ние трябва да сме в състояние да я разберем напълно още първия път когато я прочетем понеже Светия Дух живее в нас. Подобна идея е просто невярна. Поради факта, че Божиите мисли са по-високи сравнени с човешките мисли (Пс. 92:5; Ис. 55:8) не трябва да се изненадваме, че някои части от Библията ще изискват време и търпеливо изучаване, за да бъдат разбрани.

Пророческите книги изискват точно такова време и усилия. Хората често се заемат с тези книги небрежно, като че ли един повърхностен прочит на пророците ще донесе значително разбиране. Това не може да се очаква дори когато работим с учебници и няма да сработи и при пророците.

Тук отново трябва да повторим, че конкретно за изучаването на пророците ние разполагаме с три вида помощ. Първият източник са библейските речници, които съдържат статии за историческата обстановка свързана с всяка пророческа книга, основното съдържание и характерните особености, които тя съдържа както и въпросите за тълкуването й, с които читателят трябва да е наясно. Ние препоръчваме да развиете практиката да прочитате статия от някой библейския речник свързана с дадената пророческа книга преди да започнете да изучавате самата книга. Необходимо е да познавате обстановката, за да сте в състояние да схванете голяма част от нещата, които говори пророкът. Божието слово идва чрез пророците до хора в конкретна ситуация. Неговата стойност за нас отчасти зависи от способността ни да оценим тези ситуации, така че на свой ред да сме в състояние да го приложим в нашите собствени ситуации.

Вторият източник на помощ са коментарите. Те съдържат дълги въведения към всяка книга понякога по начин подобен на библейските речници, макар често да не са толкова полезно организирани. Но, което е по-важно, те съдържат едно изследване на значението на отделните стихове. Те могат да бъдат особено важни ако изследвате внимателно една сравнително малка част от дадена пророческа книга т.е. по-малко от една глава наведнъж (Виж Приложението).

Третият вид източници са библейските наръчници. Най-добрите от тях комбинират чертите както на речниците така и на коментарите, макар че не навлизат в толкова големи детайли нито във въвеждащия материал нито в анализа на отделни стихове. Когато човек чете наведнъж няколко глави от дадена пророческа книга библейският наръчник може да му предложи полезно водителство за най-кратко време.

Историческият контекст

Ще си спомните, че в изследването на Исус (глава 7) „историческият контекст” се отнасяше както за по-голямата област, в която Исус е дошъл така и за специфичния контекст на всяка от думите и делата Му. При изследването на пророците историческият контекст може по подобен начин да бъде по-обширен (тяхната епоха) или специфичен (контекста на дадено конкретно пророчество). За целта на добрата егзегетика са необходими и двата вида исторически контекст, за да разберем всяка от пророческите книги.

По-широкият контекст. Интересно е да отбележим, че 16-те пророчески книги в Стария Завет са написани в доста тесен времеви фон спрямо цялостната историческа панорама на Израел т.е. между 760-460 г. пр. Хр. Защо нямаме пророческа книга от времето на Авраам (ок. 1800 пр. Хр), от времето на Исус Навин (1400 пр. Хр) или на Давид (ок. 1000 пр. Хр.)? Не е ли говорил Бог на народа Си преди 760 пр. Хр.? Отговорът, разбира се, е, че е говорил и ние имаме много информация в Библията за тази епоха включително и известна част, която говори за пророци (напр. 1 Царе 17-2 Царе 13). Освен това, спомнете си, че Бог е говорил на Израел изключително в Закона, който е имал за цел да оказва отражение на цялата по-нататъшна история на народа докато не бъде заменен от Новия Завет (Еремия 31:31-34). Защо има такава концентрация на пророчески думи по време на трите века между Амос (ок. 760 г. пр. Хр., най-ранният от пишещите пророци) и Малахия (ок. 460 пр. Хр., последният)? Отговорът е, че този период от историята на Израел призовава най-вече към посредничество за налагане на закона, задачата на пророците. Един втори фактор е очевидното желание на Бог да запише за следващата история предупрежденията и благословенията, които тези пророци изявяват от Негово име през тези важни години. Тези години се характеризират с три неща: (1) безпрецедентен политически, военен и социален възход, (2) високо ниво на религиозна невярност и престъпване на първоначалния завет на Мойсей и (3) промяна на националните граници. При тези обстоятелства е било необходимо Божието Слово да бъде чуто наново. Бог издига пророци и изявява Своето Слово.

Докато използвате речници, коментари и наръчници ще забележите, че от 760 г. пр. Хр. Израел е нация разделена от непрекъсната гражданска война. Северните племена наречени „Израел” или понякога „Ефрем” са разделени от южното племе Юда. Севера, където непокорството на завета далеч надвишава всичко познато в Юда, бил предаден на разрушение от Бога заради греховете му. Амос, започвайки около 760 г. пр. Хр. и Осия, започвайки ок. 755 обявили наближаващото унищожение. Северът паднал пред суперсилата на близкия изток по това време, Асирия през 722 пр. Хр. След това надигащото се беззаконие на Юда и възходът на друга суперсила, Вавилон, станали предмет на множество пророци вкл. Исая, Еремия, Йоил, Михей, Наум, Авакум и Софоний. Юда също бил унищожен заради своето непокорство през 587 пр. Хр. След това Езекиил, Данаил, Агей, Захарий и Малахий изявявали Божията воля за въстановяване на Неговият народ (започвайки с връщането от плена през 538 пр. Хр.), новото съграждане на нацията и възстановяване на ортодоксалността. Всичко това следва основният модел изложен във Второзаконие 4:25-31. Пророците говорят до голяма степен директно за тези събития. Ако не познавате тези събития, както и някои други свързани със същата епоха, вероятно няма да сте в състояние да разбирате особено добре какво казват пророците. Бог говори в историята и за историята. За да разберем Неговото слово ние трябва да знаем нещо за тази история.

Специфичния контекст. Един пример. Всяко пророчество е произнесено в специфична историческа обстановка. Бог говори чрез пророците Си на Своя народ в едно конкретно време и място и при определени обстоятелства. Познаването на времето, аудиторията и ситуацията, когато са известни, значително повишават способността на читателя да разбере пророчеството.

Прочетете Осия 5:8-10, едно кратко пророчество събрано заедно с няколко други пророчества в тази глава. Един добър коментар ще ви каже, че то е изразено под формата на военно пророчество, което означава, че Божият съд е представен като описание на битка. Обичайните елементи на една такава форма са: призив за тревога, описание на нападението и предсказание за поражение. Така както е полезно да познаваме формата е полезно да знаем и специфичното съдържание.

Датата е 734 г. пр. Хр. Аудиторията е северен Израел (наречена „Ефрем”), на която Осия проповядва. По-конкретно посланието е отправено към някои градове по пътя към юдейската столица Ерусалим, центъра на евресйкото лъжливо поклонение, Ветил. Ситуацията е война. Юда контраатакува срещу Израел след като Израел и Сирия са нападнали Юдея (4 Царе 16:5). Инвазията е отблъсната с помощта на суперсилата Асирия (4 Царе 16:7-9). Бог чрез Осия метафорично свири тревога в градовете разположени на територията на Вениамин (ст.8), които са част от Северното царство. Поражението е неминуемо (ст.9) понеже Юда ще плени територията, която завладее („премествайки граничните камъни”). Но Юда също ще си получи заслуженото. Божият гняв ще падне и върху двете царства заради тяхното идолопоклонство (2 Царе 16:2-4). Юда и Израел имат задължения според завета сключен с Бога, който забранява подобна кръвопролитна война. Бог ще накаже такова нарушение на Своя завет.

Познаването на тези факти до голяма степен променя способността на читателя да разбере пророчеството в Осия 5:8-10. Обръщайте се към коментари и наръчници докато четете пророците и, както винаги, се стремете да сте наясно с датата, публиката и ситуацията свързани с пророчеството, което четете.

Изолиране на отделни пророчества

Когато човек достигне до действително изучаване или егзегетически информиран прочит на пророческите книги първото нещо, което трябва да научи е ДА МИСЛИ ПО ПРОРОЧЕСТВА (точно както човек трябва да се научи да мисли по параграфи когато чете посланията). Това не винаги е лесно, но познаването на трудностите и необходинмостта да бъде направено е началото на някои чудни открития.

През повечето време това, което пророците казват е представено в техните книги по един непрекъснат начин. Това означава, че думите, които те изговарят по различно време и на различни места в своето служение са били събрани и записани заедно без каквото и да е разграничение, което да показва къде свършва едно пророчество и къде започва следващото. Освен това дори когато поради значителната промяна на темата човек може да предположи, че вероятно започва ново пророчество липсата на обяснение (напр. редакторска бележка или преход) все още ни оставя да се питаме: „Дали това е казано за същото време и на същите слушатели или е изговорено години по-късно – или по-рано – на различна група и при различни обстоятелства?” Отговорът може да бъде от голямо значение за нашето разбиране.

Някои части от пророческите книги са изключения. Например в Агей и в началните глави на Захарий всяко пророчество е датирано. С помощта на своят библейски речник, справочник или коментар вие лесно можете да следвате развитието на тези пророчества в техния исторически контекст. И някои от пророчествата в други книги, най—вече в Еремия и Езекиил, са датирани по подобен начин като са посочени местата, на които те са изговорени от вдъхновения автор.

Но в повечето случаи това не е така. Прочетете например Амос 5 в библия, която не добавя обяснителни заглавия (тези добавки са единствено мнения на отделни учени) и се запитайте дали цялата глава е едно единствено пророчество или не. Ако тя е едно единствено пророчество защо предмета се променя толкова пъти (скръб поради разрушението на Израел, ст. 1-3; покана да потърсят Бога и да живеят, ст. 5-6,14; атака на социалните несправедливости, ст. 7-13; предсказание за нещастие, ст. 16-17; описание на Господния ден, ст. 18-20; критика на лицемерното поклонение, ст. 21-24; и кратко изложение на историята на греха на Израел кулминиращо в предсказание за изгнанието, ст. 25-37)? Ако не е едно единствено пророчество как трябва да се разбират отделните му части? Дали са независими едно от друго? Трябва ли някои да бъдат групирани заедно? Ако да, по какъв начин?

Повечето специалисти смятат, че глава 5 съдържа 3 пророчества. Ст. 1-3 представляват едно кратко самостоятелно пророческо оплакване изявяващо наказанието. Ст. 4-17 представляват едно единствено (макар и по-сложно) пророчество приканващо към благословения и предупреждаващо за наказания. Ст. 18-27 формират едно единствено (макар и сложно) пророчество предупреждаващо за наказание. Малките промени на темата не показват задължително начало на ново пророчество. От друга страна делението на главата не съответства и на отделните пророчества. Пророчествата се изолират посредством отделяне внимание на тяхната форма (виж по-долу). И трите пророчества, които намираме в гл. 5 са дадени късно през управлението на цар Еровоам на Израел (793-753 пр. Хр.) на хора, чийто относителен просперитет ги карал да смятат за немислимо, че страната им ще бъде така опустошена, че практически ще престане да съществува само в рамките на едно поколение. Един добър коментар, библейски речник или библейски наръчник ще ви обясни тези неща. Не осакатявайте сами себе си опитвайки се да се справите без тяхната помощ.

Пророчески форми

Тъй като разграничението на отделните пророчества е един от ключовете за разбиране на пророческите книги за вас е важно да знаете различните форми, в които пророците са записвали своите пророчества. Така както цялата библия е съставена от множество различни литературни форми и пророците използват множество литературни форми, за да предадат своите вдъхновени от Бога послания. Коментарите могат да определят и да обяснят тези форми. Ние сме избрали три от най-често срещаните форми, които да ви помогнат да оцените важността да разпознавате и правилно да тълкувате използваните литературни техники.

Съдебно дело. Препоръчваме ви първо да прочетете Исая 3:13-26, пасаж съдържащ една алегорична литературна форма наречена „заветно съдебно дело” (на еврейски rib). Този и множество други текстове представляват алегория на съдебни дела описвани от пророците (напр. Осия 3:3-17; 4:1-19 и др.) Бог е представен като ищец, обвинител, съдия и съдия-изпълнител в едно съдебно дело срещу обвиняемия Израел. Цялостната форма на съдебно дело съдържа призоваване, обвинение, доказателства и присъда, макар тези елементи понякога може просто да се подразбират без да са директно описани. В Исая 3 елементите са както следва: Съдът е свикан и обвинението е отправено срещу Израел (ст. 13-14а). Обвинението е изговорено (ст. 14б-16). Тъй като доказателствата ясно показват, че Израел е виновен съдията произнася присъдата (ст. 17-26). Понеже заветът е бил нарушен наказанията записани в завета ще паднат върху Израел: болести, запустение, бедност, смърт. Образният стил на тази алегория е един драматичен и ефективен начин да се покаже на Израел, че той ще бъде наказан поради своето непокорство и че наказанието ще бъде сурово. Конкретната литературна форма ни помага да разберем посланието.

Горко. Друга често срещана литературна форма е т. нар. „пророческо горко.” „Горко” в древния Израел е била една дума викана в случай на бедствие или смърт или при погребално оплакване. Чрез пророците Бог предвещава непосредствена погибел използвайки „горкото” и никой израилтянин не би могъл да пропусне значението на използваната дума. Пророчествата „горко” съдържат, или явно или подразбиращо се, три елемента, които уникално характеризират тази форма: обявяване на бедствие (например думата „горко”), причината за бедствието и предсказанието за погибелта. Прочетете Авакум 2:6-8, за да видите едно от няколкото места в тази пророческа книга където се среща „пророчество горко” изговорено срещу Вавилон. Вавилон, една брутална, империалистична суперсила в древния Плодороден полумесец, правила планове да завладее и пречупи Юдея в края на 7 век пр. Хр когато Авакум изговаря Божиите думи срещу нея. Персонифицирайки Вавилон като крадец и изнудвач (причината) пророчеството обявява горкоко и предсказва бедствие (когато всички, които Вавилон е подтискал един ден ще се вдигнат срещу него). Тази форма също е алегорична (макар не всички пророчески горко да са такива, ср. Михей 2:1-5; Соф. 2:5-7).

Обещание. Една друга често срещана литература форма е обещанието или „пророчество за спасение.” Ще разпознаете тази форма когато видите елементите й: споменаване на бъдещето, предсказване на радикална промяна, описание на благословение. Амос 9:11-15, едно типично пророчество за спасение, съдържа тези елементи. Бъдещето е споменато като „онзи ден” (ст. 11). Радикалната промяна е описана като възстановяване на „падналата давидова скиния” (ст. 11), издигането на Израел над Едом (ст. 12) и връщането от робство (ст. 14-15). Благословението идва чрез споменатите заветни категории (живот, здраве, благоденствие, земеделско изобилие, уважение и сигурност). Всички тези са споменати в Амос 9:11-15, макар здравето да е само загатнато, а не изрично споменато. Ударението пада върху земеделското изобилие. Реколтата например ще бъде толкова богата, че жътвата още няма да е свършила, когато дойде време за сеитба (ст. 13)!

Като други примери за пророческо обещание виж Осия 2:16-20 и 2:21-23; Исая 45:1-7 и Еремия 31:1-9.

Надяваме се, че от тези кратки примери разбрахте как едно информирано познание на пророческите литературни средства ще ви помогне да схванете Божието послание по-точно. Научете формите като се обръщате към коментари (виж приложението) и ще се радвате, че сте го направили!

Пророците като поети

Средният американец не разбира много от поезия. Поезията изглежда странен и объркващ начин за изразяване, сякаш има за цел да направи нещата не по-ясни, а още по-неясни. Нашата култура поставя малко ударение върху поезията освен в популярната музика, където тя обикновено не е особено качествена. В някои днешни култури обаче, и в по-голямата част от древните, поезията е била високо ценен начин на изразяване. Целият народен епос и ключови исторически и религиозни спомени са помнени в поезия. Казваме помнени понеже едно голямо предимство на поезията пред прозата е, че тя се помни по-лесно. Една поема има определен ритъм (също така наричана метрика), определен баланс (обикновено наричан паралелизъм или стихометрия) и определена цялостна структура. Тя е относително регулярна и подредена. Веднъж научена добре поезията не се забравя толкова лесно както прозата.

Поетическата проза понякога използвана от пророците е един специален, формален стил, който използва същите тези характеристики, макар и не толкова последователно. Понеже тя е много по-симетрична и стилизирана от обикновения говорим език (разговорна проза) тя също се запомня по-лесно. За по-голямо удобство нека също да говорим за нея с общата дума „поезия.”

В древния Израел поезията е била широко ценена както средство за обучение. За много от нещата достатъчно важни, за да се помнят се смятало за удачни да бъдат изразени чрез поезия. Точно както ние можем да възпроизведем по памет думите на една песен (напр. поемите наречени „лирика”) много по-лесно отколкото бихме могли да възпроизведем изреченията от книгите или речите израилтяните намирали за относително лесно да запомнят и да запазят нещата композирани като поезия. Използвайки добре този важен феномен в една епоха когато писането и четенето били редки умения и където частното притежаване на писмени документи било на практика непознато Бог говорел чрез Своите пророци най-вече чрез поезия. Хората били свикнали на поезията и били в състояние да запомнят тези пророчества; те отеквали в ушите им.

Всички пророчески книги съдържат значителни части поезия. Някои са изцяло поетични. Преди да прочетете дадена пророческа книга може да намерите за много полезно да прочетете някое въведение в еврейската поезия. Ние особено препоръчваме статията на Нормън Горуърд наречена “Poetry, Hebrew” в the Interpreter’s Dictionary of the Bible (Nashville: Abingdon, 1962). Но всеки библейски речник ще съдържа поне една информативна статия свързана с поезията. Като малка подксазка за ползата, която можете да извлечете от познаването и функционирането на еврейката поезия ние ви предлагаме следните 3 характеристики на повторенията характерни за старозаветната поезия. Те са:

1. Синонимен паралелизъм. Вторият или следващите редове повтарят или подсилват смисъла на първия ред както е в Исая 44:22:

Изличих като гъста мъгла престъпленията ти,

И като облак греховете ти.”

2. Антитетичен паралелизъм. Втората или следващите редове противопоставят мисълта на първата както в Осия 7:14:

И не Ме призоваха от сърце,

Но лелекат на леглата си;

3. Синтетичен паралелизъм. Втората и следващите редове допълват първия ред по начин, който добавя по-нататъшна информация както е в Авдий 21

И избавители ще възлязат на хълма Сион

За да съдят Исавовия хълм;

И царството ще бъде на Господа.

Помнете, че поетичното представяне на идеи няма нужда да ви обърква стига да четете внимателно и информирано. Поезията е също толкова разбираема колкото и прозата ако познавате нейните правила.

Някои херменевтични предложения

Ако задачата на егзегета е да постави пророците в техния удачен исторически контекст и да чуе какво Бог казва на Израел чрез тях какво можем да кажем на едно херменевтично ниво? Какво е Божието слово за нас чрез тези вдъхновени поетични говорители изказано в друго време за древния Божий народ? Първо ние бихме посочили, че това, което казахме в глава 4 за херменевтиката на посланията е валидно и тук. Щом веднъж чуем какво Бог казва на тях дори ако нашите обстоятелства са доста по-различни често думите са отправени и към нас по един съвсем директен начин. Ние сме съгласни, че Божията присъда винаги пада върху онези, кото продават бедняка за чифт обуща (Амос 2:6), които използват религията като едно покривало за алчност и несправеделивост (Исая 1:10-17) или които смесват съвременното идолопоклонстрво (като себеправедността) с Христовото благовестие (ср. Осия 13:2-4). Тези грехове са грехове и в Новия Завет. Те престъпват двете най-важни запвоеди общи както за Стария така и за Новия Завет (виж глава 9).

Но отвъд тези приложения има 3 други неща, към които трябва да се обърнем: едно предупреждение, една загриженост и накрая една полза.

Едно предупреждение: Пророците като предсказващи бъдещето. В началото на тази глава отбелязахме, че основната задача на пророците не е да предсказват бъдещето. Те наистина предсказват бъдещи събития, но в голямата си част това бъдеще сега е минало. Т.е. те говорят за идващия съд или спасение в едно относително непосредствено бъдеще, а не в нашето собствено бъдеще. Предупредихме, че да видим тези пророчества изпълнени ние трябва да гледаме назад във времето когато за тях то все още е било бъдеще, но за нас е минало. Този херменевтичен принцип трябва да бъде илюстриран.

Като един пример за пророческо послание, което се концентрира върху близкото, а не върху далечното бъдеще предлагаме да прочетете Езекиил 25-29. Отбележете, че различните пророчества съдържащи се в този голям блок материали са свързани най-вече със съдбата на народи различни от Израел, макар Израел също да е включен. Важно е да видим, че Бог говори за съдбата на тези народи, която ще се изпълни в рамките на десетилетия от времето, когато пророчеството е произнесено т.е. най-вече през 6 век пр. Хр. Разбира се, има някои изключения. Езекиил 37:15-28 описва времето на Новия Завет и благословенията, които Бог ще излее върху църквата чрез Месията. Но по-голямата част от пророчествата в глави 38 и 39 (консултирайте се с коментари на тези глави) са свързани със старозаветни времена и събития.

Твърде голямата ревност да откриваме новозаветни събития в старозаветни пророчества може да доведе до странни резултати. Споменаването в Исая 49:23 на царете, които „които ще се поклонят пред теб с лице до земята” много наподобява на това, което тримата мъдреци направили когато посетили Исус (Матей 2:1-11). Това е накарало мнозина да смятат, че думите на Исая са месиански. Едно подобно тълкуване смущаващо пренебрегва контекста (споменати са както царе така и царици; въпросът, за който се говори пасажа е възстановяването на Израел след Вавилонския плен), целта (езикът на пророчеството има за цел да покаже колко голямо ще е уважението към Израел когато Бог го възстанови), стилът (поезията символизира уважението на народите чрез образите на техните царе като приемни родители на Израел и ближещи праха през нозете на народа) и използваните думи (мъдреци/астролози, а не царе). Трябва да внимаваме да не насилим пророчествата, или която и да е част от Писанията, да казва това, което ние желаем тя да казва. Ние трябва да чуем това, което Бог иска да ни каже.

Трябва, разбира се да отбележим, че някои от пророчествата за близкото бъдеще са представени на фона за едно велико, есхатологично бъдеще и понякога двете сякаш се смесват. Ние ще говорим повече за това в глава 13. Нека засега да отбележим, че причината за това е, че Библията често вижда Божиите действия във временната история в светлината на цялостния Му план за цялата човешка история. Така временното трябва да бъде виждано в светлината на вечния план. Това понякога прилича на това да гледаме към 2 върха като по-малкия стои пред по-големия. Едва от перспективата на последващата история можем сякаш да ги погледнем отстрани и да видим колко разстояние всъщност има между тях.

Пророческата перспектива на хронологични събития

 


В пророчествата има неща, които може да се отнасят към последните събития за епохата (напр. Йоил 3:1-3; Соф. 3:8-9; Зах. 14:9). Но временния съд, за който се говори заедно с тези последни събития не трябва по подобен начин да бъде свързван с бъдещето.

Трябва да отбележим още нещо. Есхатологичният език по самата си природа често е метафоричен. Понякога тези метафори изразяват поетично езикът на последните събития, но нямат за цел да предсказват конкретно тези бъдещи събития per se. Можем да видим един пример в Езекиил 37:1-14. Използвайки езикът на възкресението на мъртвите, един събитие, което знаем, че ще се случи в края на времето, Бог чрез Езекиил предсказва завръщането на израелския народ от Вавилонския плен през 6 век пр. Хр (ст. 12-14). Така едно събитие, което за нас е минало (и описано в Ездра 1-2) е предсказано метафорично с есхатолгичен език сякаш се отнася за края на века.

Едно предупреждение: пророчества и второ значение

На няколко места в Новия Завет са споменати старозаветни текстове, които не изглежда да се отасят за това, с което Новия Завет ги свързва. Т.е. тези пасажи имат ясно значение в своя оригинален контекст и все пак са използвани във връзка с едно различно значение от новозаветните автори.

Като един пример вижте двете истории за това как на Мойсей и израилтяните по чуден начин била дадена вода от камъка в пустинята: един път в Рафидим (Изход 17:1-7) и веднъж в Кадис (Числа 20:1-13). Историите изглеждат достатъчно прости и напълно ясни в своя оригинален контекст. Но в 1 Коринтяи 10:4 Пвел изглежда идентифицира опитностите на израилтяните като една среща с Христос. Той казва: „те пиха от една духовна канара, която ги придружаваше и тази канара беше Христос.” В нито една от старозаветните истории няма какъвто и да е намек, че камъкът е нещо различно от камък. Павел дава на камъка едно второ значение идентифицирайки го с „Христос.” Второто значение е широко известно като sensus plenior (пълно значение). Размисляйки, човек може да види, че Павел очертава аналогия. Той всъщност казва: „Тази канара за тях беше същото както Христос е за нас – един източник на подкрепа по същия начин, по който духовните неща поддържат нас.” Езикът на Павел в ст. 2-4 е силно метафоричен. Той желае коринтяните да разберат, че опитността на израилтяните в пустинята може да бъде разбирана алегорично като подобна на тяхната опитност с Христос, особено що се отнася до Господната трапеза. Не е много вероятно съвременните читатели да схванат тази аналогия по начина, по който Павел я описва. Дали ако Павел никога не беше писал тези думи щяхме да свържем облака и морето с кръщението (ст. 2) или канарата с Христос (ст. 4)? С други думи дали ние, оставени сами на себе си, бихме били способни с някаква степен на сигурност да определим sensus plenior или второто значение? Отговорът е, не. Светия Дух е вдъхновил Павел да опише тази аналогична връзка между израилтяните в пустинята и живота в Христос без да следва обичайните правила за контекст, намерение, стил и използвани думи (виж по-горе Пророците като предсказващи бъдещето). Светия Дух е водил Павел да опише факта, че израилтяните са получили вода повече от веднъж от една канара с образен, необикновен език, че канарата ги е „придружавала.” Павел използва други детайли от описателният език в 1 Коринтяни 10:1-4 (небуквални термини като „бащите ни всички” в ст. 1 и „духовна” храна и питие в ст. 3-4) са по подобен начин забележително необикновени.

Ние обаче не сме вдъхновени писатели на Писанието. Не ни е позволено да правим това, което Павел прави. Алегоричните връзки, която той е бил вдъхновен да намери между Стария и Новия Завет са достоверни. Но Писанието никъде не ни казва: „Иди и прави същото.” Затова принципът е: Sensus plenior (пълното значение) е една функция на вдъхновението, а не на просветлението. Същият Свети Дух, Който е вдъхновил старозаветните автори да напишат дадени думи или пасаж може да вдъхнови и новозаветния автор да заобиколи обикновения контекст, намерение, стил и подредба на думите или пасажа придавайки му едно второ значение. Но ние не сме вдъхновени автори. Ние сме просветлени читатели. Вдъхновението е обичайната мотивация да се напише Писанието по определен начин. Просветлението е прозрението да разберем какво са писали авторите на Писанието. Не можем да пренапишем или да предефинираме Писанието чрез нашето просветление. Следователно ние сме в състояние да схванем sensus plenior с определена доза сигурност едва след факта. Ако не е вече идентифициран като sensus plenior в Новия Завет той не може със сигурност да бъде идентифициран като такъв от Стария Завет от нас посредством собственият ни авторитет.

Библиите за изучаване, коментарите, наръчниците и Библиите с препратки посочват старозаветните пророчески пасажи, които имат едно второ значение в Новия Завет. Някои типични примери където Новия Завет дава едно второ значение са: Матей 1:22-23 (Исая 7:14); 2:15 (Осия 11:1); 2:17-18 (Ер. 31:15) и Йоан 12:15 (Захарий 9:9).

Ще разгледаме само един от изброените: Матей 2:15. В Осия 11:1 четем: „Когато Израел беше младенец го възлюбих; от Египет повиках сина Си.” В Исая контекстът е избавлението на Израел от Египет по време на изхода. Стилът е синонимен, поетичен паралелизъм, при който свързва „сина си” с нацията на Израел. Редът на думите е метафоричен: Израел е явно пресонифициран като „младенец.” Второто лице на Троицата, Христос не присъства в „ясното” значение на Писанието.

Ако нашите Библии не съдържаха Матей 12:15 не би било особено вероятно да видим този стих от Осия като едно пророчество за Исус от Назарет. Но Матей има нещо, което ние не притежаваме. Той има авторитетното вдъхновение от същия Дух, Който е вдъхновил и Осия да напише 11:1. Този Дух го е водил да реши, че думите, които Осия е използвал могат да бъдат използвани отново в един различен контекст, намерение и стил за Меията. Можем да кажем, че Светия Дух е „посял” този избор на думи в книгата Осия, така че те да бъдат готови да бъдат използвани наново във връзка със събитията в живота на Исус. Матей не прилага тези думи към Исус на основата на някакъв типичен егзегетично-херменевтичен принцип или процес. Вместо това той взема тези думи от техния оригинален контекст и им придава едно изцяло ново значение. Той има авторитета да направи това. Ние можем единствено да четем и да оценяваме какво той е направил. Ние обаче не можем да направим същото по свой собствен начин, за който и да е пасаж.

Една последна полза: Двойното ударение или ортодоксия и ортопрактика

Ортодоксията е правилна вяра. Ортопраксията е правилно действие. Чрез пророците Бог призовал хората от древния Израел и Юда към един баланс на правилна вяра и правилни действия. Това, разбира се, остава същият баланс, който Новият Завет изисква и от нас (ср. Яков 1:27; 2:18; Еф. 2:8-10). Това, което Бог е желаел за Израел и Юда е в общ смисъл същото, което желае и от нас. Пророците могат постоянно да ни напомнят Божията решимост да наложи Своя завет. За тези, които се покоряват на заповедите на Новия Завет (да обичат Бога и ближния) окончателната, вечната, последна воля ще бъде едно благословение, макар да не ни е гарантирано, че резултатите в този свят ще бъдат толкова насърчителни. За тези, които не се покоряват резултатът може да бъде единствено проклятие без значение колко добре някой се представя през земния си живот. Предупреждението на Малахия (Малахия 4:6) все още стои.

Последно модифициран: неделя, 1 ноември 2015, 10:03
Прескочи Календар

Календар

Mon Tue Wed Thu Fri Sat Sun
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 Днес вторник, 19 октомври 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30 31

Events key