Тълкуване на Библията (Херменевтика)

Еврейската мъдрост е вид литература непозната за повечето съвременни християни. Макар значителна част от Библията да е съставена от такава литература християните често или разбират погрешно или прилагат неправилно тези материали губейки по този начин ползите, които Бог иска да им даде чрез тях. Когато бъде разбрана и използвана правилно мъдростта е полезен ресурс за християнския живот. Когато бъде използвана погрешно тя може да се окаже основа за себично, материалистично, късогледо поведение – точно обратното на това, което Бог желае.

Три старозаветни книги обичайно са познати като книги на „мъдростта:” Еклесиаст, Притчи и Йов. Допълнително, както отбелязахме в глава 11 част от псалмите често биват класифицирани в категорията на мъдростта. Накрая имаме и Песен на песните, често наричана Песен на Соломон. Ние смятаме, че тя попада в категорията на мъдростта (по-долу ще говорим за това). Говорейки стриктно, не всичко в тези книги е свързано с мъдростта. Но като цяло те съдържат вида материали, които отговарят на понятието мъдрост.

Природата на мъдростта

Какво точно е мъдростта? Едно кратко определение е следното: Мъдростта е способността да се вземат богоугодни решения в живота. Това звучи достатъчно разумно и не е нещо, което би следвало да обърква християните. Проблемът обаче е, че материалите свързани с мъдростта от Стария Завет изглежда твърде често биват погрешно разбирани като в резултат на това изборите, които хората правят не са изобщо богоугодни. Тази глава има за цел да ви помогне да разбирате и да прилагате мъдростта.

Злоупотребата с литературата на мъдростта

Традиционно с книгите на мъдростта се е злоупотребявало по три начина.

Първо, хората често са ги чели само частично. Те не са виждали, че съществува цялостно послание, което вдъхновеният автор предава. Частици и малки парчета от учението на мъдростта взети извън техния контекст могат да звучат впечатляващо, но лесно могат да бъдат приложени неправилно. Например, учението на Еклесиаст, че има „време за раждане и време за умиране” (3:2) в своя контекст има за цел да бъде цинично учение за безсмислието на живота (т.е. без значение колко добър или лош е живота ти ти все пак ще умреш когато дойде твоето „време”). Много християни смятат, че този текст има за цел да ни научи, че защитавайки ни Бог определя продължителността на нашия живот. В контекст, не това е идеята на Еклесиаст.

Второ, християните често разбират погрешно идеите и категориите на литературата на мъдростта както и нейния стил литературни модели. Така те предефинират термините използвани в библейския контекст на мъдростта. Разгледайте например Притчи 14:7: „Отмини безумния човек
Щом си узнал, че той няма разумни устни.” Означава ли това, че християните не трябва да общуват с бавноразвиващи се, необразовани или умствено болни хора? Съвсем не. В Притчите „глупак” означава най-вече „неверник” – терминът се отнася до невярващ, който живее живота си по един себичен, снизходителен начин и който не признава по-висш авторитет от самия себе си. И „отминаването” е неизменно свързано с целта („защото няма”). С други думи притчата ни учи, че ако търсиш знание не трябва да го търсиш при неверника.

Трето, хората често не успяват да проследят аргумента в литературата на мъдростта и поради тази причина те се опитват да живеят по начин, който има за цел да бъде разбиран като неправилен. Вижте например Йов 15:20: „Нечестивият се мъчи през всичките си дни; И преброени години са запазени за мъчителя.” Можете ли да приемем, че това е вдъхновено учение, че злите хора не могат да са щастливи? Йов не приема това! Той пламенно го отрича. Стихът е част от речта на себеназначилият се „утешител” на Йов, Елифаз, който се опитва да убеди Йов, че причината той да страда толкова много е понеже е лош. По-нататък в книгата Бог одобрява думите на Йов и осъжда тези на Елифаз. Но ако не проследите целият спор не можете да разберете това.

В тази глава ние ще разгледаме какво е и какво не е литературата на мъдростта добавяйки някои полезни бележки. Ще вземем за примери някои книги на мъдростта, за да покажем как те следва да бъдат разбирани и накрая ще дадем някои насоки за коректното им тълкуване. Ще отделим най-голямо внимание на Притчите понеже това е книгата, с която смятаме, че се злоупотребява най-често.

Кой е мъдър?

По-горе казваме, че мъдростта е способността да правят богоугодни избори в живота. По този начин мъдростта има една лична страна. Мъдростта не е нещо теоретично и абстрактно – тя е нещо, което съществува само когато един човек мисли и действа според истината докато тя или той правят разнообразните избори, които живота изисква. Така Стария Завет разбира, че някои хора притежават повече мъдрост от други и че някои хора трябва да се посветят на придобиване на мъдрост, така че самите те да могат да бъдат наречени „мъдри” (еврейски hakam). Мъдрият човек е много практичен, а не просто теоретик. Той или тя се интересува от това да бъде способен да съставя различни планове – т.е. да прави различни избори – които биха му помогнали да постигне желаните резултати в живота.

Има един много реален смисъл, в който цялото развитие на живота ни може да бъде виждано като резултат от избори. На практика почти всичко, което правим е до някаква степен въпрос на избор. Кога да станем сутрин, какво да направим първо, къде да работим, с кого да говорим, как да говорим с тях, какво да постигнем, кога да започнем и да завършим нещо, какво да ядем, какво да обличаме, към кого да се присъединим, къде да отидем, с кого да вървим – всички тези действия са резултат от решения. Някои от тези решения се вземат на място (какво да ядем например), други може да са били взети преди много време така че да няма нужда да бъдат повтаряни ежедневно (къде да живеем, за кого да се оженим, с каква работа да се занимаваме), трети може да са резултат от Божият избор, а не от нашият (Битие 45:8), а други може да са само отчасти доброволни от наша страна (Притчи 16:33). Все пак изборите чертаят посоката на живота.

Древните са знаели това и литературата на мъдростта, която се среща във всички древни култури – не просто в Израел – цели да оцени как най-добре да вземаме решенията в живота. Мъдростта извън Израел има за цел вземането на добри решения, за да се постигне най-добрият живот. Това, което вдъхновената библейска мъдрост добавя е ключовата идея, че единствените добри избори са богоугодни решения. Така „страхът от Господа е начало на всяка мъдрост” – една основна тема в Притчите. Преди всичко как можем да вземаме богоугодни решения ако не вярваме и не се покоряваме на Богa? Първата стъпка според библейската мъдрост е познаването на Бога – не абстрактно или теоретично, а в конкретния смисъл на посвещаване живота си на Него. Тогава цялостната посока ще бъде вярна и докато учим конкретните правила и предписания за вземане на богоугодни решения ще последва една по-конкретна насока за мъдър живот. Следователно мъдростта, така както е определяна от Библията, (еврейски hokmah) няма нищо общо с коефициента на интелигентност. Тя не е въпрос на находчивост и бързина или умение да се изразяваме или възраст, макар че личният опит е ценен учител ако бъде тълкуван в светлината на откритата истина. Тя е въпрос на насоченост към Бога, от която идва способността да Му угаждаме. Това е причината Яков 1:5 да казва, че Бог дава мъдрост на тези, които искат от Него. Това не е обещание, че чрез молитва ние ще станем по-интелигентни, а че Бог ще ни помогне да станем по-богоугодни ако искаме това от Него. Яков говори за този вид мъдрост, която Бог дава в Яков 3:13-18 в контраст със светската мъдрост, чрез която човек се стреми да намери начин да изпревари останалите.

Целта е отговорният, успешен живот. Понякога подобна мъдрост бива прилагана към технически въпроси като строителство (ср. Веселеиил, архитекта на скинията, който е наречен „мъдър” в Изход 31:3) или навигация (Езекиил 27:7-8). Мъдростта е търсена и от хората, които вземат решения засягащи добруването на другите. Политически водачи като Исус Навин (Втор. 34:9), Давид (2 Царе 14:20) и Соломон (3 Царе 3:9 и сл.) са описани като получили мъдрост от Бога, така че управлението им да бъде ефективно и успешно. За личната страна на учението на мъдрите хора ни е напомнено от факта, че човешкото сърце е описано като централното хранилище на мъдростта (ср. 3 Царе 3:9,12). „Сърцето” в Стария Завет се свързва с моралните и волевите качества както и с интелектуалните. Така литературата на мъдростта се фокусира върху хората и тяхното поведение, колко успешни са те при вземането на богоугодни решения и дали се учат как да прилагат Божията истина към опитнотите, които имат. Хората не толкова търсят как да бъдат мъдри, а как да станат мъдри. Всеки, който ежедневно се стреми да прилага Божията истина и да се учи от своят опит може в края на краищата да стане мъдър. Но има голяма опасност в търсенето на мъдрост просто заради ползите от нея или по начин, който не почита преди всичко Бога: „Горко на тези, които са мъдри в собствените си очи” (Исая 5:21). Освен това Божията мъдрост винаги превишава човешката (Исая 29:13-14).

Учители на мъдрост

В древния Израел някои хора се посвещавали не само на придобиване на мъдрост, но също и на това да научат другите как да я придобият. Тези учители на мъдрост били наричани просто „мъдреци,” макар в края на краищата в обществото на Изрел те да заемали положение донякъде паралелно с това на свещениците и пророците (Еремия 18:18). Тази специална група мъдреци се появила поне в началото на периода на монархията (около1000 пр. Хр., ср. 1 Царе 14:2) и функционирали като учители-съветници на хората, които търсели тяхната мъдрост. Някои били вдъхновени от Бога да помогнат за написването на части от Стария Завет. Отбелязваме, че мъдреците служели както един вид втори родители на тези, които търсели тяхната мъдрост. Дори преди изхода Йосиф бил поставен от Бога за „отец” на фараона (Битие 45:8) и по-късно пророчицата Дебора е наречена „майка на Израел” (Съдии 5:7). Така често в книгата Притчи ние виждаме мъдреците да се обръщат към своите ученици със „синко.” Родители изпращали децата си да се учат на мъдрост от такива мъдри учители и те учители учели своите ученици подобно на собствени деца.

Мъдростта у дома

Мъдростта винаги се учи повече у дома отколкото на което и да е друго място. Съвременните родители учат своите деца на всякакъв вид мъдрост практически всекидневно често без да съзнават това докато се опитват да им помогнат да вземат правилни решения в живота. Когато един родител дава на детето си наставления как да живее като „Не играй на улицата,” „Опитай се да си избираш добри приятел” до „Увери се, че си облечен достатъчно топло” родителят на практика го учи на мъдрост. Всеки родител желае детето му да бъде щастливо, справящо се само с живота и полезно за другите хора. Добрият родител прекарва време формирайки характера на децата си в тази посока говорейки редовно с тях как да се държат. Особено в Притчите са дадени подобни практически съвети. Но притчите подчиняват всички свои съвети на Божията мъдрост, точно както би трябвало да прави и един родител-християнин. Съветът може да бъде силно практичен и свързан със светски неща, но никога не трябва да пропуска да признае, че най-висшето благо, което един човек може да постигне е да върши Божията воля.

Мъдрост сред колеги

Един от начините, по които хората подобрява своята способност да вземат правилни решения в живота е чрез дискусия и спор. Този вид мъдрост се достига след дълги разговори или в монолог, който другите трябва да прочетат и върху който да разсъждават (напр. Екелесиаст) или в диалог между различни хора желаещи да споделят един с друг своите виждания за истината в живота (напр. Йов). Видът мъдрост, който преобладава в книгите Екклесиаст и Йов обикновено се нарича спекулативна мъдрост. Видът мъдрост, която намираме в Песен на песните може да бъде определена като лирична мъдрост. По-долу ще разгледаме тези видове. Засега просто запомнете, че дори т. нар. спекулативна мъдрост е много практична и емпирична (фокусирана върху опита), а не просто теоретична.

Мъдрост изразена чрез поезия

В старозаветни времена учителите и учениците използвали разнообразни литературни техники като помощно средство за запомняне на своята мъдрост. Бог е вдъхновил частите от Библията съдържащи мъдрост посредством такива техники, така че те да могат да бъдат лесно заучавани и запомняни. Както отбелязахме в двете предходни глави поезията се характеризира с внимателна подредба на думи, каденци и стилистични качества, които я правят по-лесна за запомняне от прозата. По този начин поезията става проводник на старозаветната мъдрост. Притчи, Еклесиаст, Йов и Песен на песните както и псалмите на мъдростта и други текстове на мъдрост от Стария Завет са съставени най-вече от поезия. Сред конкретните използвани техники откриваме паралелизъм – синонимен (напр. Притчи 7:4), антитетичен (Притчи 10:1) или „формален” (Притчи 21:16), акростих (Притчи 31:10-13), алитерация (Еклесиаст 3:1-8), цифрена последователност (Притчи 30:15-31) и безбройни сравнения (като подобията и метафорите напр. Йов 32:19, Песен 4:1-6). Формалните притчи, алегории, гатанки и други поетични техники също се срещат в материалите на мъдростта.

Ограниченията на мъдростта

Важно е да запомним, че не всичката мъдрост в древния свят е била богоугодна или ортодоксална. В древния близък изток е съществувала класа мъдри учители и писари, които били подпомагани, често от управляващите, в задачата да събират, съставят и подреждат мъдри притчи и речи. Голяма част от тяхната мъдрост наподобява старозаветните материали на мъдростта, макар да й липсва силното ударение върху Господа като начало на мъдростта (Притчи 2:5-6) и целта на мъдростта като угодна на Него (Притчи 3:7). Освен това мъдростта не покрива целия живот. Много практична тя има склонност да не засяга богословски или исторически въпроси толкова важни на други места в Библията. И уменията в мъдростта не гарантират, че тя ще бъде използвана добре. Мъдрият съвет на Йонадав към Амнон (2 Цае 13:3) бил използван за лоша цел. Голямата мъдрост на Соломон (3 Царе 3:12; 4:29-34) му помогнала да натрупа власт и богатство, но не го възпряла да се отвърне от верността си към Господа в късните години на живота му (3 Царе 11:4). Единствено когато мъдростта като умение е подчинена на покорството на Бога тя изпълнява своята истинска цел в смисъла влаган в нея от Стария Завет.

Еклесиаст е книга на мъдростта под формата на монолог, която често озадачава християните особено ако я четат внимателно. Тези, които не четат внимателно могат просто да заключат, че тя съдържа идеи, които са твърде дълбоки, за да си струва дълбаенето и които не носят непосредствена полза. Такива хора обикновено оставят Еклесиаст и се прехвърлят на други части от Библията, които, според тях, носят по-бързо духовна полза. Но дори тези, които изследват книгата внимателно могат да бъдат объркани от Еклесиаст – тя сякаш не съдържа твърде много позитивни и насърчителни неща за живот на вярност към Бога. Изглежда сякаш по-голямата част от книгата се състои от съвети на „проповедника,” че живота е като цяло безсмислен и човек трябва да се стреми да се наслаждава по всеки възможен начин тъй като смъртта ще заличи всичко. Циничното послание и цялостното безсмислие се появяват в следните пасажи:

„Суета на суетите, казва проповердникът, всичко в суета и гонене на вятъра.” (1:2)

„Видях всичките дела, що се вършат под слънцето; И, ето, всичко е суета и гонене на вятър.” (1:14)

“Тогава рекох в сърцето си: Каквото постига безумния Това ще постигне и мене; Защо, прочее, бях аз по-мъдър? За туй рекох в сърцето си, Че и това е суета.” (2:15)

“Защото каквото постига човешките чада Постига и животните: една участ имат; Както умира единият, така умира и другото; Да! един дух имат всичките; И човек не превъзхожда в нищо животното, Защото всичко е суета.” (3:19)

“Още и това е тежко зло, Че по всичко, както е дошъл, така ще и да отиде; И каква полза за него, че се е трудил за вятъра?” (5:16)

“Радвай се на живота с жената, която си възлюбил, През всичките дни на суетния си живот, Които ти са дадени под слънцето, – През всичките дни на твоята суета; Защото това ти е делът в живота И в труда ти, в който се трудиш под слънцето. Всичко що намери ръката ти да прави според силата ти, направи го; Защото няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба гдето отиваш.” (9:9-10)

“Да! ако и да живее човек много години, Нека се весели през всички тях;
Но нека си спомня и за дните на тъмнината, защото ще бъдат много. Все що иде е суета.” (11:8)

Еклесиаст съдържа и пасажи, които не са толкова цинични и негативни относно стойността на живота. Но последователното му послание (до последните няколко стиха) е, че реалността и крайността на смъртта означава, че живота няма значима стойност. Все пак ако всички ще умрем, ще преминем и ще бъдем забравени като останалите каква е разликата дали си живял щедър, продуктивен, богоугоден живот или себичен, зъл, нещастен живот? Смъртта, великият уравнител, прави всички животи да завършват по еднакъв начин! Това почти напълно се припокрива със съвременната екзистенциална философия и съвета на проповедника е екзистенциален по своя характер: наслаждавай се на живота си докато все още си жив (8:15; 11:8-10 и др.) понеже това е всичко, което Бог ти дава – няма нищо друго. Живей колкото можеш по-добре сега. След това няма смисъл. Учителят съветва да се живее практично т.е. човек да премерва думите си (5:2-3), да избягва вредната алчност (5:11-15) или да живее благочестиво докато е млад когато има някаква полза от това (12:1-8). Но тези съвети не са от полза за вечността. Те са дадени само, за да направят живота по-приятен и по-удобен докато човек все още е млад. Изглежда Еклесиаст отхвърля живота след смъртта (2:16; 9:5 и сл.) критикува ключови аспекти от старозаветната вяра (напр. 7:16; 5:1) и като цяло насърчава отношение много различно от останалата част от Писанието.

Защо тогава, ще попитате, тази книга изобщо се намира в Библията? Отговорът е, че тя е поставена като контраст т.е. като противоположност на това, което учи останалата част от Библията. Еклесиаст 12:13-14 представят този контраст и дават на читателя следното ортодоксални предупреждение:

„Нека чуем краят на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, Понеже това е всичко за човека  Защото, относно всяко скрито нещо, Бог ще докара на съд всяко дело, Било то добро или зло.”

Основната част от книгата, без последните 2 стиха, представлява един брилянтен, умел аргумент за начина, по който човек би трябвало да гледа на живота ако Бог не се намесва директно в него и ако не съществува живот след смъртта. Така че ако желаете предписание за живот в един деистки свят (т.е. свят където има Бог, но Той не общува с хората) без живот след смъртта Еклесиаст дава такова. Истинската цел на книгата представяща вида мъдрост, която Соломон може да даде след като е отпаднал от истинската вяра (3 Царе 11:1-13), е да покаже, че подобно виждане за живота би ни оставило смразени. Представеното виждане трябва да ви остави незадоволени понеже не е истината. То е светската, фаталистична мъдрост, която един практически (не теоретичен) атеизъм носи. Когато човек вижда Бога като отделен от нас, незаинтересован от ежедневния ни живот, резултатът е Еклесиаст. По този начин книгата служи като една преобърната апологетиика за циничната мъдрост – тя кара читателите си да търсят по-надълбоко понеже отговрите, които „проповедника” в Еклесиаст дава са твърде обезкуражителни. Съветът в 12:13 (Пази Божиите заповеди) сочи встрани от Еклесиаст към останалата част от Писанието, особено към Петокнижието (виж глава 9) където могат да се намерят тези заповеди.

Еклесиаст не е единственото място в Стария Завет където се намират неправилни съвети представяни за истина от Бога. Книгата Йов съдържа множество погреши съвети и заключения идващи от устните на доброжелателните „утешители” на Йов – Вилдад, Софар, Елиаз и Елиу. Докато четете книгата ще забележете, че тя е оформена като ясно структуриран разговор или диалог. Този диалог има много важна цел: убедително да покаже на читателя, че случващото се в живота не винаги става понеже Бог желае това или понеже така е справедливо. В един смисъл книгата Йов си поставя цел почти обратна на тази на Еклесиаст. Проповедникът в Еклесиаст желае да представи Бога като ненамесващ се в ежедневния живот. Утешителите на Йов от друга страна защитават виждането, че Бог не просто се намесва, а постоянно излива гнева Си чрез житейските събития.

Еклесиаст твърди, че няма значение как избираш да живееш тъй като смъртта в края на краищата изравнява всичко. Приятелите на Йов му казват, че случващото се в живота – добро или зло – е пряк резултат от това дали си угоден на Бога или не. Те са ужасени когато Йов протестира, че не е направил нищо лошо, което да заслужава бедствията (болест, тежка загуба, бедност, онеправдаване), които са го постигнали. Тяхното послание е, че когато живота върви добре това е знак, че даден човек е избрал да върши добро, но когато нещата тръгнат на зле със сигурност той е съгрешил против Бога и Бог отговаря като нанася бедствия. Учениците на Исус бяха способни на подобна логика (Йоан 9:1-3) подобно на мнозина християни днес. Изглежда твърде естествено да предполагаме, че ако Бог контролира света всичко, което се случва става според Неговата воля. Трябва обаче да помним, че Писанията не ни учат на това. Те ни казват, че този свят е паднал, покварен от греха, под властта на сатана (ср. Йоан 12:31) и че в живота се случват много неща, които Бог не желае. По-конкретно страданието не е задължително следствие от греха (ср. Римл. 8:18-23).

Йов, един угоден на Бога човек, знае, че не е извършил нищо, което да заслужава Божия гняв. В своите речи (гл. 3, 6-7, 9-10, 12-14, 16-17, 19, 21, 23-24, 26-31) той често утвърждава своята невинност красноречиво като в същото време изразява огорчението си от ужасите, които е принуден да понесе. Той не може да разбере защо му се случват подобни неща. Приятелите му са ужасени от това, което чуват – за тях това е богохулство. Те продължават да се опитват да го убедят, че той повдига съмнения в Бога чрез своите протести. Един след друг те го убеждават да признае греха си, какъвто и да е той, и да признае, че Бог е направил справедлив свят, в който човек получава това, което заслужават изборите, които прави. Също толкова упорито и дори още по-красноречиво Йов настоява, че живота не е справедлив, че света такъв какъвто е сега не е такъв какъвто би трябвало да бъде. Елиу, последният „утешител,” който излиза на сцената, защитава Божието по-висше знание и пътища. Това е най-близкото до отговор на Йов, което някой до този момент е в състояние да даде и изглежда че самият Йов намира думите на Елиу за донякъде задоволителен, донякъде вбесяващ отговор когато изведнъж Бог отговаря на Йов и на останалите (гл. 38-41). Бог едновременно поправя Йов и поставя ситуацията в перспектива, но Той също така оправдава Йов срещу „мъдростта” на неговите приятели (42:7-9). Що се отнася до въпроса дали всичко в живота е справедливо или не Йов е победител – това не е така. Що се отнася до въпроса му: „Защо на мен?” Бог побеждава – Неговите пътища са много над нашите пътища и това, че Той позволява страданието не означава, че не знае какво прави или правото Му да направи това трябва да бъде оспорвано. Неговите избори винаги са по-добри от нашите.

Това е истинска мъдрост в най-висша степен. Читателят на книгата Йов научава какво е просто светска мъдрост, която изглежда логична, но всъщност е погрешна, какво представлява Божията мъдрост и какво изгражда доверие в Божият суверенитет и правда. Така диалога и историята се допълват, за да ни представят най-добрият пример за спекулативна мъдрост.

Книгата Притчи е основният център на благоразумна мъдрост – т.е. правила и принципи, които хората могат да използват, за да правят отговорни, успешни избори в живота. За разлика от Еклесиаст, който използва спекулативен синкретизъм и чиято мъдрост подлъгва и Йов, който използва спекулативна мъдрост за несправедливостта на живота в този свят, мъдростта в Притчи се концентрира най-вече върху практическите отношения. Като цяло е полезно да отбележим, че притчите учат това, което може да бъде наречено „старомодни основни ценности.” Никой родител не желае детето му да порасни нещастно, разочаровано, самотно, социално отхвърлено, да има проблеми със закона, да е неморално, неспособно или прекършено. За един родител не е нито себично нито неразумно да желае за детето си разумно ниво на успех в живота – включително социално приемане, свобода от нужда и морален характер. Притчите дават един сборник от съдържателни съвети, които имат за цел да доведат то този резултат. Разбира се, няма гаранция, че живота винаги ще се развива добре за младия човек. Но това, което Притчите казват е, че, при равни други условия, има основни отношения и модели на поведение, които да помогнат на един човек да израсне като отговорна личност.

Притчите постоянно представят ярък контраст между изборът на живот на мъдрост и живот на глупост. Какво характеризира живота на глупост? Глупостта се характеризира с неща като жестока престъпност (1:10-19; 4:14-19), небрежно обещаване и поръчителство (6:1-5), мързел (6:7-11), злонамерено нечестие (6:12-156) и сексуална нечистота, която е особено противна на Бога и вредна за праведния живот (2:16-19; 5:3-20; 6:23-35; 7:4-27; 9:13-18; 23:26-28). Освен това Притчите насърчават към неща като грижа за бедните (2:22,27), уважение към управляващите (23:13-14), умереност в употребата на алкохол (23:19-21; 29-35) и почит към родителите (23:22-25).

Конкретно религиозен език рядко се използва в Притчи. Той присъства (напр. 1:7; 3:5-12; 15:3,8-9,11; 16:1-9; 22:9; 24:18,21 и т.н.), но не е често срещан. Не всичко в живота следва да бъде стриктно религиозно, за да бъде богоугодно. Всъщност Притчите могат да служат като коректив на крайната тенденция да се прави всичко духовно, като че ли има нещо грешно в материалния, физически свят и сякаш Бог е казал „Зло е,” вместо „Добро е” когато погледнал за пръв път на това, което сътворил.

Употреба и злоупотреба с Притчите

Добре е да помним за Притчите, че на еврейски те са наречени meshallim („поговорки,” „образен език” или „специално подредени изрази”). Притчата е кратко, конкретно изразяване на дадена истина. Колкото по-кратък е израза толкова по-малко вероятно е той да бъде напълно прецизен и универсално приемлив. Ние знаем, че дългите, твърде уточняващи, сложни, детайлни твърдения за фактите не само са трудни за разбиране, но на практика е невъзможно да бъдат запомнени от повечето хора. Затова притчите са изразени по един лесен начин, за да могат да бъдат научени от всеки. Всъщност на еврейски голяма част от тях притежават някакъв ритъм, повторения на звуци или езикови качества, които ги правят особено лесни за заучаване. Вижте като пример английските поговорки: “Look before you leap” и “A stitch in time saves nine.” Повторението на едносрични думи започващи с буквата “l” в първия случай и ритъмът и римата на едносричните думи във втория случай са елементите, които правят тези поговорки (притчи) привличащи вниманието. Те не се забравят толкова лесно колкото твърденията: „Преди да предприемете някое определено действие обмислете вашето положение и възможности” и „Има определени корективни мерки за малките проблеми, които когато бъдат взети навреме препятстват възникването на по-сериозни проблеми.” Тези формулировки са по-точни, но им липсва привлекателността и ефективността на двете добре познати изречения дори без да споменаваме факта, че са и много по-трудни за запомняне. “Look before you leap” е едно съдържателно, непрецизно твърдение. То лесно може да бъде разбрано погрешно или да се помисли, че се отнася единствено за скачане. То не казва къде или как да гледаме, какво да търсим, колко скоро да скачаме след като сме гледали и дори не се отнася директно за скачане!

Подобно е положението с еврейските притчи. Те трябва да бъдат разбирани разумно и приемани според собствените им характеристики. Те не казват всичко за истината, но сочат към нея. Приети буквално често са технически неточни. Но като лесно запомнящи се указания за формиране на определено поведение те са ненадминати.

Вижте например Притчи 6:27-29: „ Може ли някой да тури огън в пазухата си, И дрехите му да не изгорят? Може ли някой да ходи по разпалени въглища, И нозете му да се не опекат? Така е с оня, който влиза при жената на ближния си; Който се допре до нея не ще остане ненаказан.” Някой може да си помисли: „Последното изречение е неясно. Какво става ако един мъж случайно докосне жената на друг мъж докато й подава писмо? Ще бъде ли наказан? И няма ли хора, които прелюбодействат и остават ненаказани? Подобни тълкувания пропускат идеята. Притчите имат склонност да използват образен език и да представят нещата избирателно вместо в детайли. Поуката, която можете да извлечете от притчата е, че прелюбодейството прилича на игра с огъня. Бог ще му въздате рано или късно, в този живот или в следващия, прелюбодееца ще бъде наранен от собствените си действия. Думата „докосва” в последното изречение трябва да се разбира ефимистично (ср. 1 Кор. 7:1 виж и гл. 2) ако желаем Божието вдъхновено послание да не бъде изопачено.

По подобен начин една притча не следва да се приема твърде универсално, за да бъде полезно нейното послание. Помислете например за Притчи 9:13-18: „Безумната жена е бъбрица, Проста и не знае нищо. Седи при вратата на къщата си, На стол по високите места на града, И кани ония, които минават, Които вървят право в пътя си, като им казва: Който е прост, нека се отбие тук; А колкото за безумния, нему казва: Крадените води са сладки, И хляб, който се яде скришом, е вкусен, Но той не знае, че мъртвите са там, И че гостите й са в дълбочините на ада.”

Това също е една съдържателна притча понеже съдържа цялостна алегория (история сочеща към нещо друго отвъд себе си посредством подразбиращи се сравнения) в няколко стиха. Тук глупавия, противопоставен на мъдрия живот, е персонифициран като проститутка опитваща се да привлече минаващите наблизо хора в къщата си. Глупакът е определен чрез своето увлечение по забранени удоволствия (ст. 17). Но крайният резултат от един глупав живот не е дълъг живот, успех или щастие – той е смърт. „Бягайте от глупостта!” е посланието на тази кратка алегория. „Не я приемайте! Преминете покрай изкушенията (изказани по множество различни начини в други притчи), които глупостта прави да изглеждат привлекателни!” Мъдрият, богоугден, морален човек ще избере живот свободен от егоизъм или глупост. Подобни поговорки приличат на притчи в това, че изразяват своята истина по един символичен начин.

Друг пример, който ни помага да разберем идеята на Притчите е Притчи: 16:3: „Възлагай делата си на Господа, И ще се утвърдят твоите намерения.” Това е вода притчи, които най-често са разбирани погрешно. Без да разбира, че притчите са склонни към непрецизни твърдения сочещи към истината по един образен начин, човек може да предположи, че Притчи 16:3 е директно, ясно, винаги приложимо обещание от Бога, че ако някой предаде своите планове на Бога те трябва да се осъществят. Разбира се, хората, които разсъждат по този начин може да се разочароват. Те могат да предадат на Бога някакъв себичен или глупав план и след това ако той успее дори и за кратко време да сметнат, че Бог го благославя. Прибързан брак, необмислено бизнес решение, неразумно решение за нечие призвание – всичко може да бъде посветено на Бога, но крайният резултат да бъде нещастен. Или пък човек може да посвети един план на Бога, само за да види как той се проваля. Тогава човекът започва да се чуди защо Бог не спазва Своето обещание, защо не стои зад Своето вдъхновено Слово. И в двата случая те не са разбрали, че притчата не е едно категорично, винаги приложимо, неотменимо обещание, а по-обща истина. Тя ни учи, че живот посветен на Бога и живян според Неговата воля успява според Божието определение за успех. Но според светското определение за успех резултатът може да бъде точно обратният. Историята на Йов красноречиво ни показва това.

Когато притчите бъдат взети според своите собствени стандарти и разбирани както специфичната категория на насочващата истина каквито са, те стават важни и полезни средства за живот.

Сега предлагаме в сбита форма някои насоки за разбиране на мъдростта в притчите.

Притчите не са законови гаранции от Бога

Притчите показват един разумен начин, по който да постигнем някои избрани, практични цели, но правят това по начин, който не може да бъде виждан като Божествено обещание за успех. Практическите благословения, награди и възможности споменати в Притчите е вероятно да се случат ако човек избере мъдрите действия изразени с поетичния, образен език на книгата. Но Притчите никъде не казват, че можем да очакваме автоматичен успех. Помнете, че както Еклесиаст така и Йов са включени от Бога в Словото отчасти, за да ни напомнят, че има много малко автоматични неща свързани с добрите и лошите събития, които могат да се случат в живота ни. Помислете върху следните примери (Притчи 22:26-27; 29:12; 15:25).

“Не бъди от тия, които дават ръка От тия, които стават поръчители за дългове, Ако нямаш с какво да платиш, Защо да вземат постелката ти изпод тебе?” (Притчи 22:26-27)

„Ако слуша управителят лъжливи думи, То всичките му слуги стават нечестиви.” (Притчи 29:12)

„Господ съсипва дома на горделивите, А утвърдява предела на вдовицата.” (Притчи 15:25)

Ако решите да направите една крайна стъпка приемайки първият от тези примери (22:26-27) като включваща всичко заповед от Бога много вероятно никога няма да си купите къща, за да нямате ипотека. Или може да решите, че ако ползвате кредитна карта в края на краищата ще изгубите всичко, което имате включително леглото(а) си. Вашето буквалистично, крайно тълкуване ще ви накара да пропуснете идеята на притчата, която образно и поетично казва, че човек трябва да влиза в дългове много внимателно понеже това може да му донесе голяма вреда. Притчите описват тази истина по специфичен, тесен начин (разтърсване на ръцете, загуба на постелята и т.н.), които имат за цел да сочат към един по-широк принцип, а не да изразят нещо с техническа точност. В библейски времена праведните хора поемали дългове без никакво нарушение на тази притча понеже разбирали истинският й смисъл. Те познавали притчите и знаели, че тази им казва как да поемат дългове, а не изобщо да избягват дълговете.

Вторият пример (29:12) също не следва да се разбира буквално. Той не твърди, например, че ако сте държавен служител нямате друг избор освен да станете зъл ако вашият шеф (управител, президент или който и да е той) слуша някои хора, които не му казват истината. Тя има за цел да предаде едно различно послание: че управител, който е готов да слуша лъжи вместо истината постепенно ще се заобиколи с хора, които му казват това, което желае да чуе. Крайният резултат ще бъде покварено управление. По този начин управител, който настоява да чува истината дори когато тя е болезнена помага управлението да бъде честно. Думите на притчата сочат към този принцип по един преобразен начин, а не чрез буквално, техническо значение.

Третият пример (15:25) вероятно е най-очевидно небуквалният по своето намерение. Ние знаем както от личния си опит така и от свидетелството на Писанието, че наистина има горди хора, чийто къщи все още стоят и вдовици, с които е било злоупотребено от алчни кредитори и измамници (ср. Марк 12:40 Йов 24:2-3 и т.н.). Така че какво означава тази притча ако няма за цел да каже, че Господ действително смазва къщите или пази границите? Означава, че Господ се противи на горделивите и е на страната на нуждаещите се („вдовиците,” „сираците” и „чужденците” са думи използвани за всички хора в нужда; ср. Втор. 14:29; 16:11; 26:12-12 и т.н.). Когато тази притча е сравнена с Притчи 23:10-11 и Лука 1:52-52 нейното значение става много по-ясно. Тя е притча миниатюра, чрез която Светия Дух цели да посочи отвъд „къщата” и „вдовицата” към общия принцип, че Бог в края на краищата ще въздаде на неправдите в този свят смирявайки горделивите и награждавайки несправедливо угнетяваните (ср. Матей 5:3-4).

Притчите трябва да се четата като сборник

Всяка вдъхновена притча трябва да бъде балансирана с останалите и да бъде разбирана в сравнение с други части от Писанието. Както показва третият пример по-горе (15:25) колкото по-изолирано четем дадена притча толкова по-неясно може да бъде нейното значение. Разбрана погрешно една отделна притча може да доведе до много по-неподходящи виждания или поведение отколкото ако четете Притчите като едно цяло. Освен това трябва да внимавате да не би тяхната изцяло практическа насоченост към материалните неща и към този свят да ви накара да забравите балансиращата мъдрост на останалите Писания, които предупреждават срещу материализма и светщната. Не се впускайте в мъдрост подобна на приятелите на Йов приравнявайки светският успех с праведност пред Бога. Не се опитвайте да намерите в притчите оправдание да живеете себичен живот или да вършите неща, които противоречат на това, което Писанието казва на други места. Помнете, че притчите често се групират по различни начини, така че човек скача от тема на тема докато ги чете. Всички това означава, че човек трябва да се стреми да избегне погрешното тълкуване.

Разгледайте също следните две притчи (Притчи 21:22; 22:14):
„Мъдрият превзема с пристъп града на мощните, И събаря силата, на която те уповават.”

„Устата на чужди жени са дълбока яма, И оня, на когото Господ се гневи, ще падне в нея.”

Ако сте мъдър означава ли това, че ще нападнете добре укрепен гард и по този начин ще направите нещо добро за Бога? Ако Бог е недоволен от вас има ли опасност да се задушите в устата на (огромна) прелюбодейка?

Повечето хора ще отговорят отрицателно на тези въпроси добавяйки: „Каквото и да означават тези те не могат да означават това!” Но много от същите хора ще настояват освен това, че Притчи 22:26 трябва да бъде прието буквално от християните като забраняващо им да дават назаем или че Притчи 6:20 означава, че един човек трябва винаги да се покорява на родителите си на всяка възраст и без значение колко погрешни могат да са техните съвети. Пропускайки да балансират притчите една с друга и с останалата част от Писанието (да не казваме нищо за здравия разум) мнозина християни причиняват на себе си и на другите големи несправедливости.

Идеята в първата притча (21:22) е, че мъдростта може да бъде по-силна дори от военната сила. Това е хиперболично твърдение. Този стил не е по-различен от съвременната притча: „Перото е по-силно от меча.” Това не е заповед. Това е образно, символично представяне на силата на мъдростта. Едва когато човек свърже тази притча с множество други притчи, които възхваляват ползата и ефективността от мъдростта (напр. 1:1-6; гл. 2-3; 22;17-29 и т.н.) той може да разбере посланието. Голям брой притчи подчертават важността на внимателното обмисляне и говорене (напр. 15:1; 16:10, 21, 23-24, 27-28; 18:4 и т.н.). С други думи това, което човек казва обикновено носи много по-голяма вина от това, което чува (ср. Матей 15:11, 15-20). Може да не сте в състояние да контролирате какво чувате, но почти винаги можете да контролирате какво казвате. Тази конкретна притча може да бъде перифразирана по следния начин: „Нещата, които една прелюбодейка казва и върши са толкова опасни колкото е падането в дълбока яма. Избягвай подобни неща ако искаш да избегнеш Божия гняв.” Едно оценяване на цялостния контекст на отделните притчи ще ви предпази от опасността да ги разберете погрешно.

Изказа на притчите цели те да се запомнят лесно, а не да бъдат технически точни

Никоя притча не е съвършено истинно твърдение. Никоя притча не е толкова съвършено изказана, че да може да издържи на неоснователните претенции да бъде прилагана във всяка ситуация и на всяко време. Колкото по-кратко и параболично е изказан един принцип толкова по-голяма нужда има от здрав разум и добра преценка, за да бъде той изтълкуван правилно – но и толкова по-ефективно и лесно запомнящо се е то (ср. напр. „Огледай се преди да скочиш”). Притчите се стремят да предадат знание, което може да бъде запазено, а не просто философия, която да впечатли критика. Така притчите са предназначени или да произведат един образ в умът ви (умът запомня образи по-добре от абстрактни идеи) или да включат звуци приятни за ухото (напр. повторение, асоциации, акростих и т.н.). Един пример за използването на образност намираме в Притчи 15:19: „Пътят на ленивия е като трънен плет, А пътят на праведните е като друм.” Тук имаме език, който няма за цел да опише вида растения намирани по пътя от мързеливците, а да сочи отвъд себе си към принципа, че усърдието е по-добро от мързела.

Описанието на крайното посвещение на добрата жена в Притчи 31:10-31 е резултат от акростихова подредба. Всеки стих започва с поредната буква от еврейската азбука, лесно запомнящ се и приятен за слуха на евреите, но водещ до резултат, който на закоравелия критик или буквалистичния читател може да се стори модел на живот невъзможен за следване от никоя смъртна жена. Но ако човек разбере идеята, че едно такова описание като Притчи 31:22 е целенасочено предназначено да подчертава чрез преувеличение радостта, която добрата жена носи на своето семейство, мъдростта на пословицата е свършила своята задача добре. Думите (и образите) в пасажа имат за цел да останат в читателя давайки му полезно напътствие, от което той се нуждае. Това е целта, за която Бог е предназначил притчите

Някои притчи трябва да бъдат „преведени,” за да бъдат разбрани

Доста голяма част от притчите изразяват своята истина посредством практики и институции, които вече не съществуват, макар последните да са били обичайни за евреите от времето на Стария Завет. Ако не мислите за тези притчи посредством техните съвременни еквиваленти (т.е. ако не сте внимателни да ги „преведете,” така че да съответстват на практиките и институциите, които съществуват днес) техният смисъл няма да бъде актуален или дори ще бъде напълно изгубен за вас (ср. гл. 4).

Разгледайте следните два примера (Притчи 22:11; 25:24)

„Който обича чистота в сърцето И има благодатни устни, царят ще му бъде приятел.”

„По-добре е да живее някой в ъгъл на покрива, Нежели в широка къща със свадлива жена.”

Повечето хора днес не живеят в страни управлявани от цар. Нямаме и къщи с плоски покриви каквито са били къщите в библейски времена когато живеенето на покрива е било не само възможно, но обичайно. Дали тогава четенето на подобни притчи е загуба на време? Съвсем не, стига човек да може да види трансцедентните въпроси изразени чрез техния културно специфичен език. Централното послание на първия пример (22:11) е лесно за разбиране стига да схванем, че съвременният еквивалент на това „да имаш царя за приятел” би бил нещо подобно на „да направиш добро впечатление на хората на ръководни позиции.” Притчата при всички случаи означава това. „Царят” тук стои като синекдоха (една от даден клас) за всички водачи. Специфичният параболичен език на притчата има за цел да сочи отвъд себе си към истината, че водачите като цяло са хора, които се впечатляват от честност и внимателно подбрани думи.

Значението на втората притча (25:24) не е толкова лесно да бъде разбрано ако не направим необходимия „превод” от древната в нашата култура. Можем дори да перифразираме: „По-добре е да живееш в гараж отколкото в луксозна къща с жена, за която никога не е трябвало да се жениш.” Помнете, че съветът на повечето притчи е отправен сякаш към младежи, които тепърва започват живота си. Притчите нямат за цел да ви кажат какво да буквално направите ако като мъж откриете, че жена ви е свадлива. Те имат за цел да посъветват хората да бъдат внимателни в избора на брачен партньор. Подобен избор е надкултурно решение, за което притчата, разбрана правилно, дава здрав, богоугоден съвет (ср. Матей 19:3-11; 1 Кор. 1-14, 25-40). Всеки може да разбере, че един прибързан брак основан най-вече на физическо привличане, може да се превърне в твърде нещастно съжителство.

За по-голямо удобство по-долу изреждаме в обобщена форма някои правила, които ще ви помогнат да използвате правилно притчите и да бъдете верни на тяхното боговдъхновено намерение.

1. Притчите често са параболични т.е. образни, сочещи отвъд себе си
2. Притчите са крайно практически, а не теоретично богословски.
3. Притчите са изказани по начин, който прави тяхното запомняне лесно и не са технически прецизни.
4. Притчите нямат за цел да насърчават егоистично поведение – точно обратното!
5. Притчите, които силно отразяват древната култура може да се нуждаят от удачен „превод,” така че смисълът им да не се изгуби.
6. Притчите не са гаранции от Бога, а поетични ръководства за добро поведение.
7. Притчите могат да използват твърде специфичен език, преувеличение или всяка от множеството литературни техники, за да предадат своята идея.
8. Притчите са добри съвети за мъдър подход към живота, но не са изчерпателни по своя обхват.
9. Използвани погрешно притчите могат да оправдаят един материастичен начин на живот. Използвани правилно притчите ще ви дадат практични съвети за ежедневния живот.

Песен на песните е дълга любовна песен. Тя е една дълга балада за човешката романтика написана в стила на древната близкоизточна лирична поезия. Можем да наречем нейната лирика мъдрост. Хората в древния Израел, както на всички хора, познавали любовните песни (ср. Езек. 33:32). Но как една любовна песен пасва в категорията на мъдростта? Защо Бог е поставил 8 глави любовна поезия в Библията? Отговорът всъщност е много прост: Кого да обичам и как да обичам, двата въпроса, с които най-вече се занимава Песента, са сред най-основните избори в живота и способността да направим богоугоди избори е изключително важно за всеки вярващ.

Бог е създал хората с голям брой мозъчни клетки посветени на любовта и секса. Това е факт за нашата човечност и това е част от плана на творението, който Той е определил като „добър” (Битие 1:31). За съжаление всяко добро нещо може да бъде изопачено чрез лоши решения. Всяко човешко умение може да бъде използвано за зло както и за добро и всяко човешко желание може да бъде използвано по лоши вместо по добри начини. Така е и с любовта и секса. Те също за били покварени от грехопадението на човечеството, така че вместо да бъдат винаги извор на радост и благословение в едно моногамно семейство както е възнамерявано от Бога те често са средства за егоистично лично удоволствие включващо всякакви страсти и експлоатация.

Хората имат огромен избор на варианти когато стане въпрос за секса. Може ли човек да избере романтиката без значение накъде води тя, без значение от последиците? Абсолютно. Могат ли хората да правят секс по начин, който позори Бога? Със сигурност. Може ли секса да бъде извратен и нараняващ? Разбира се. Може ли романтиката да бъде манипулативна и жестока? Без съмнение. Може ли едно ударение върху физическите техники погрешно да измести нежността и романтиката? Напълно. Но няма нужда това да бъде така. Секса – включително романтиката – може да бъде използван за Божия слава според Неговия първоначален план ако бъдат направени правилните избори. За това говори Песен на песните.

Песен на песните има дълга история свързана със странни тълкувания основани на комбинация от два вида херменевтични грешки: цялостен пренос и алегоризация. Цялостният трансфер е тенденцията да се смята, че всички възможни черти и значения на една дума или концепция се появяват винаги когато тя е използвана. Един пример за цялостен трансфер би било твърдението, че „Бог толкова възлюби света” включа романтични аспекти („влюби се в”), като че ли думата „възлюби/обикна” винаги включва в своето значение идеята за романтика всеки път когато е използвана. Че това не може да е вярно може да бъде видяно в израза: „Обичам фъстъчено масло,” едно напълно смислено изречение, в което не е възможно да бъдат открити романтични обертонове. В случая с Песен на песните цялостният трансфер е правен от други библейски любовни песни. Когато хората за първи път търсят нещо в Библията, което е подобно на Песен на песните най-близкият паралел, който откриват са някои алегории в пророческите книги. Тези алегории могат да бъдат изказани под формата на любовни песни, разказващи историята за Божията любов към народа на Израел и как тази любов е отхвърлена или с нея е злоупотребено. С други думи донякъде подобен език и образност е използван, за да говори за отношенията между Израел и Бога в тези пророчески алегории както в Песен на песните. Примери за това откриваме в поетичната форма в Исая 5:1-7 и Осия 2:2-15 както и в по-дългата проза на Езекиил 16 и 23. От тези пророчески любовни песни някои ранни тълкуватели достигнали до едно заключение. Практикувайки цялостен трансфер те предположили, че ако любовните песи в пророците са алегории за Божията любов към Неговият народ една любовна песен като Песен на песните трябва да бъде нещо подобно. В една епоха когато да се алегоризира цялото Писание било обичайна практика някои от отците на църквата добронамерено, но погрешно, достигнали до заключението, че Песен на песните не може да бъде нищо друго освен една алегория за Божията любов към Израел или христовата любов към Църквата. Това тълкуване се утвърдило и било водещо до неотдавна.

Но дори на едно повърхностно ниво не това е темата в Песен на песните. Тя не е част от пророческите книги подобно на алегоричните любовни песни и за разлика от тях не е очевидно алегорична. Тя не изглежда да съдържа множество ключове сочещи към историята на Израел както пророческите алегории нито пък е заредена с национална символика като тях. Вместо това тя се концентрира директно върху любовта между двама души, мъж и жена, и върху тяхното взаимно привличане. Освен това тя прави това по начин и обем, които са доста различни от пророческите песни. Нищо от това, което четем в пророците не е подобно например на следното:

„Ето, хубава си, любезна моя; ето хубава си; Очите ти под булото са като гълъбови; Косите ти са като стадо кози Налягали по Галаадската планина; Зъбите ти са като стадо ново стрижени овце Възлизащи от къпането; Те са всички като близнета {Или: Чифтове.}*, И не липсва ни един между тях; Устните ти са като червена прежда, И устата ти прекрасни; Челото ти под булото е Като част от нар; Шията ти е като Давидова кула Съградена за оръжейница, Гдето висят хиляда щитчета. – Всички щитове на силни мъже;” (Песен 4:1-4).

Това е езикът на мъж очарован от любимата си жена, в който той сравнява черти от нейният изглед с красиви житейски образи. Разбира се, той не говори за неща, които са стриктно подобни по своята външност, а за неща, които са също толкова забележителни.

Като един по-нататъшен пример, нищо в пророческите любовни песни алегории не може да се сравни със следното:

„Аз спях, но сърцето ми беше будно; И ето гласът на възлюбения ми; той хлопна и казва: Отвори ми, сестро моя, любезна моя! Гълъбице моя, съвършена моя; Защото главата ми се напълни с роса, Косите ми с нощни капки.  Но аз си рекох: Съблякох дрехата си, – как да я облека? Умих нозете си, – как да ги окалям? Възлюбеният ми провря ръката си през дупката на вратата; И сърцето ми се смути за него. Аз станах да отворя на възлюбения си; И от ръцете ми капеше смирна, И от пръстите ми плавка смирна, Върху дръжките на ключалката. Отворих на възлюбения си; Но възлюбеният ми беше се оттеглил, отишъл бе. Извиках: Душата ми ослабваше когато ми говореше! Потърсих го, но не го намерих; Повиках го, но не ми отговори.” (Песен 5:2-6).

Това е описание на сън, в който жената е сънувала как се е събудила и не може да стане достатъчно бързо, за да не пропусне своя любим, когато той я вика. „Спях, но сърцето ми беше будно” е поетичен начин да каже: „Сънувах.” Всички сме имали подобни сънища, в които просто не можем да се движим достатъчно бързо или да достигнем нещо, което силно желаем. В този случай сънят подчертава ударението на привличане, което тя чувства към мъжа, когото обича и колко огорчена се чувства когато пропуска възможността да бъде с него (ср. също 3:1-5).

Има множество други изрази на любов и привързаност в Песен на песните в добавка към визуалните сравнения и описаните сънища. Има също компоненти като твърдението за пламъка на любовта (напр. 1:2-4), напредъка и предизвикателствата на наблюдателите на романса (напр. 1:8; 5:9), романтични посещения на мъжа при жената и обратно (напр. 7:11-13; 8:13), съзнателно преувеличени хвалби за величието на жената от мъжа и обратното (напр. 2:8-9), необходимост да се избягва изкушението да бъде привлечен от някой друг (нар. 6:8-9), заявления, че привличането на любимия е по-силно дори от величието на велик цар като самият Соломон (напр. 3:6-11 следващо 2:16-3:5; ср. 8:11-12). Всички тези неща са представени под формата на музикална поезия, но все пак всички са свързани логически и рационално с житейските избори за любовта, романтиката и секса.

Ето някои неща, които смятаме, че могат да ви помогнат да използвате Песен на песните по начина, по който Писанието желае да правите това:

Първо, опитайте се да оцените цялостния етичен контекст на Песен на песните. Моногамното, хетеросексуално семейство е удачният контекст за сексуална активност според Божието откровение в Стария Завет и боящите са от Бога евреи биха виждали Песен на песните в тази светлина. Отношението на самата Песен е сама по себе си пълна антитеза на неверността както преди така и след женитбата. Брака консумира и продължава любовта между мъжа и жената. Към това сочи Песен на песните.

Второ, разберете жанра на Песента. Най-близките паралели са любовната поезия в Стария завет и в останалата част на близкия изток, контекст в който се говори не просто за любовта от какъвто и да е вид, но привличане в брака. Вероятно любовните песни са били пети редовно при брачни тържества и са имали голямо значение за участващите в тях. Те говорят за привличане, вярност, пазене от изкушението на изневярата,, ценността на любовта, нейната радост и наслади и опасността от неверност. Има един здрав морален обертон и фокусиране върху любовта в правилия контекст.

Трето, четете Песента както насърчения за богоугодни избори, вместо да ги разглеждате в технически смисъл. Това е подобно на вече казаното за тълкуването на Притчите – те са верни като съвети и обобщения, а не като точни твърдения на универсални факти. Един от най-близките паралели в Писанието до Песен на Песните е Притчи 1-9. Там откриваме една поема за привлекателността на мъдростта и за контра-привлекателността на глупостта по начин, който казва лирично, а не философски какви трябва да бъдат правилните избори.

Четвърто, знайте, че Песента се фокусира върху ценности твърде различни от тези на съвременната култура. Днешните „експерти” говорят за сексуални техники, но почти никога за истинска романтика, едно привличане между мъжа и жената, което води до дългосрочен брак. Такива експерти могат да препоръчват себеугаждането точно както Песента подчертава точно обратното. Нашата култура насърчава хората да задоволяват себе си каквито и да са техните сексуални вкусове докато Песен на песните е загрижена как човек може да отговори вярно на привлекателността и да задоволи нуждите на другия. В по-голямата част от съвременния свят за романтиката се мисли като за нещо, което предхожда брака. В Песента романтиката е нещо, което трябва да продължи през и всъщност да характеризира брака. Нека да бъде така.