Тълкуване на Библията (Херменевтика)

Когато се обръща към книгата Откровение от останалата част на Новия Завет човек се чувства все едно, че е попаднал в напълно непозната страна. Вместо разказите и писмата съдържащи ясни твърдения, факти и заповеди той открива една книга пълна с ангели, тръби, земетресения, зверове, змейове и бездънни ями.

Херменевтичните проблеми са очевидни. Книгата е в канона и по този начин за нас представлява Божие Слово вдъхновено от Светия Дух. Все пак когато пристъпваме към нея, за да чуем това Слово повечето от нас в църквата днес едва ли са наясно какво да правят с него. Авторът понякога говори ясно: „Аз Иоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исуса [Христа], бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и свидетелството за Исуса [Христа]” (Йоан 1:9). Той пише до 7 известни църкви в познати градове с разпознаваеми условия през 1 век. В същото време обаче има един богат, разнообразен символизъм, с част от който можем да се справим (съд описан като земетресение 6:12-17), докато друга част е неясна (двамата свидетели 11:1-10). По-голямата част от проблемите произлизат от символите плюс факта, че книгата говори за бъдещи събития, но в същото време е поставена в един разпознаваем контекст от 1 век.

Ние не претендираме, че сме в състояние да разрешим всички трудности нито, че всички читатели ще са доволни от всичко, което ще кажем. Необходимо е от самото начало да кажем, че никой не трябва да се обръща към Откровение без достатъчна доза смирение! Вече има прекалено много книги от типа „Откровение обяснено простичко.” Но то не е просто. Подобно на трудните пасажи в посланията и тук човек не трябва да бъде прекалено догматичен особено при положение, че съществуват поне 5 основни тълкувателни школи да не споменаваме значителните вариации във всяка една от тях.

В същото време ние сме достатъчно дръзки да смятаме, че разбираме повече от просто намеци за това, което иска да каже Йоан. Ние ще ви водим към някои херменевтични предложения, които имат смисъл за нас. Но егзегетиката идва първа и в този случай егзегетиката е особено важна понеже това е книга, за която са били напсиани голям брой популярни книги и памфлети. Почти във всеки случай популярните книги изобщо не се занимават с егзегетика. Те веднага скачат на херменевтиката, която обикновено приема формата на фантастични спекулации, които самият Йоан вероятно никога не е имал в предвид.

Природата на Откровение

Подобно на по-голямата част от останалите жанрове първият ключ за егзегетика на Откровение е да разберем какъв вид литература е то. В този случай обаче ние сме изправени пред проблем от различен вид понеже Откроивение е една уникална, фино смесена комбинация от три различни типа литература: апокалипсис, пророчество и писмо. Освен това, основният тип, апокалипсиса, е литературна форма, която не съществува в наши дни. В предишните случаи дори ако нашите примери се различават донякъде от библейските, все пак ние имаме основно познание за това какво представлява едно послание или разказ, псалм или притча. Но ние просто нямаме нищо подобно на това. Така в този случай е особено важно да си съставим ясна картина за вида литература, който имаме пред себе си.

Откровение както апокалипсис

Откровение е най-вече апокалипсис. То е само един – макар и много специален – от десетките апокалипсиси, които били добре познати на евреите и християните от периода 200 пр. Хр – 200 сл. Хр. Тези други апокалипсиси, които, разбира се, не са канонични, били различни видове и все пак всички, включително Откровение, имали някои общи характеристики. Тези общи характеристики са следните:

1. Корените на апокалипсиса са в старозаветната пророческа литертура особено в Езекиил, Данаил, Захария и части от Исая. Както в случая с части от пророческата литература темата на апокалипсисите е идващите съд и спасение. Но апокалипсиса се ражда или по време на гонение или във време на жестоко подтискичество. Следователно неговата основна грижа вече не е Божието действие в историята. Апокалипсисте гледали изключително напред към времето когато Бог ще донесе един радикален, насилствен край на историята, един край, който ще означава триумфа на правдата и окончателния съд на злото.

2. За разлика от по-голямата част от пророческите книги апокалипсисите са литературни творби от самото начало. Пророците обичайно били хора, които действали като говорители на Яхве и чийто изговорени пророчества по-късно били записани и събрани в книга. Но един апокалипсис е литературна форма. Той има конкретна литературна структура и форма. На Йоан, например, е казано да напише това, което вижда (1 :19) докато на пророците е казано да кажат това, което и е било казано или което са видели.

3. В повечето случаи „съдържанието” на апокалипсиса е представено под формата на видения и сънища и езикът му е криптиран (със скрити значение) и символичен. Поради тази причина по-голямата част от апокалипсисте съдържат литературни средства, които имат за цел да дадат на книгата усещане за дълбока древност. Най-важните от тази средства е псевдонимността т.е. създава се усещането, че те са написани от древни велики личности (Енох, Варух и др.), на които е казано да „запечатат” за по-късно време откровението, което, разбира се, е времето, в което книгата е била написана.

4. Апокалиптичните образи често са фантастични форми, а не реалност. За разлика от това неапокалиптиочните пророци и Исус редовно използват символичен език, но той най-често включва реални образи като например сол (Матей 5:13), лешояди и трупове (Лука 17:37), глупави гълъби (Осия 7:11), полуопечени пити (Осия 7:8) и т.н. Но по-голямата част от апокалиптичните образи са фантастични като например звяр със 7 глави и 10 рога (Откровение 13:10, жена облечена със слънцето (Откровение 12:1), скакалци с опашки на скорипиони и човешки глави (Октровение 9:10) и т.н. Фантазията може да не се съдържа в самите неща (ние разбираме глави, зверове и рога), а в тяхната неземна комбинация.

5. Тъй като са писмени по-голямата част от апокалисисите са формално твърде стилизирани. Съществува силна тенденция да се разделя времето и събитията на точни части. Има също така голяма склонност към символично използване на числата. Като следствие окончателният продукт представялва набор от видения, които са внимателно подредени, често номеровани. Често когато бъдат поставени заедно тези набори изразяват нещо (наприемр съд) без задължително да се опитват да кажат, че всяка една отделна картина започва точно оттам където завършва предишната.

Откровение на Йоан притежава всички тези характеристики на апокалисписа освен една. И тази разлика е толкова важна, че в определен смисъл създава свой собствен свят. Откровение не е написано под псевдоним. Тук Йона не вижда необходимост да следва обичайната формула. Той се разкрива на своите читатели чрез седемте писма (гл. 2-3), казва че познава църквите в Мала Азия, които са негови съвременници и „съучастници в страданията.” Освен това на него не му е казано „да запечатва думите на пророчеството на тази книга понеже времето за изпълнението му е близо” (22:10).

Откровение като пророчество

Основната причина апокалипсиса на Йоан да не е написан под псевдоним вероятно е, че той е свързан с неговото собствено усещане за краят като вече/не още дошъл. За разлика от еврейските си предшественици той не просто предусеща края. Той знае, че последният вече е започнал с идването на Исус. Решаващо за това разбиране е идването на Духа.

Другите апокалиптици пишат от името на минали пророчески фигури понеже живеят в епоха, в която Духът е подтиснат, очаквайки пророческото обещание за изливането на Духа в новата епоха. Така те живели в една епоха, когато пророчеството било престанало. Йоан от друга страна принадлежи на новата епоха. Той е „в Духа” когато му е заповядано да напише каквото вижда. (1:1011). Той нарича книгата си „това пророчество” (1:3; 22:18-19) и казва, че „свидетелството за Исус,” заради което той и неговите църкви страдат (1:9; 20:4) „е духът на пророчеството” (19:10). Това вероятно означава, че свидетелството за Исус прието от него и за което Йоан и неговите църкви свидетелствуват, е ясно свидетелство, че пророческия Дух е дошъл.

Следователно това, което прави апокалипсиса на Йоан различен е на първо място тази комбинация от апокалиптични и пророчески елементи. От една страна книгата е написана в апкалиптична форма и притежава повечето от литературните характеристики на апокалипсиса. Тя е родена по време на гонение и говори за краят и за триумфа на Христос и Неговата църква. Тя е внимателно конструирана литературна форма използваща криптиран език и богат символизъм състоящ се от фантазия и числа. От друга страна Йоан ясно желае този апокалипсис да бъде пророческо слово за църквата. Книгата му не трябва да бъде запечатвана за бъдещето. Тя е Божие слово за настоящата ситуация. Ще си спомните от глава 10, че „да пророкуваш” не означава най-вече да предсказваш бъдещето, а да говориш Божието Слово в настоящето, слово, което има за свое съдържание идващия съд или спасение. Тук тогава е Божието пророческо Слово за някои църкви в края на 1 век, които преминават през външно преследване и вътрешни проблеми.

Откровение като послание

Накрая, трябва да добавим, че тази комбинация от апокалиптични и пророчески елементи е представена под формата на писмо. Прочетете например 1:4-7 и 22:11. Ще забележите, че присъстват всички елементи на литературната форма на писмото. Освен това Йоан говори на своите читатели в 1/2 лице (аз…вие). По този начин в окончателната си форма Откровение е изпратено от Йоан като едно писмо до седемте църкви в Мала Азия.

Значението на това е, както с всички послания, че в Откровение има аспекти свързани с конкретен повод. То е писано по конкретен повод поне що се отнася до конкретните нужди на църквите, до които е адресирано. Следователно, за да тълкуваме ние се опитваме да разберем историческият контекст.

Може да изглежда странно, че след 12 глави в тази книга все още се налага да говорим за необходимостта от егзегетика. Но именно липсата на сериозни егзегетически принципи е довела до толкова много лоши, спекулативни тълкувания на Откровение. Тук просто искаме да повторим, гледайки към книгата Откровение, някои от основните егзегетични принципи, които вече сме споменали започвайки от гл. 3.

1. Първата задача пред егзегетиката на Откровение е да търси намерението на автора и чрез него на Светия Дух. Подобно на посланията основното значение на Откровение е това, което Йоан е възнамерявал то да означава и което на свой ред е нещо, което неговите читатели са били в състояние да схванат. Всъщност основното предимство, което те са имали пред нас е познаването на техния собствен исторически контекст (който е причината книгата да бъде написана на първо място) и по-голямото им познание на апокалиптичните форми и образност.

2. Тъй като Откровение претендира, че е пророческа книга човек трябва да бъде отворен за възможността в него да имат вторични значения, вдъхновени от Светия Дух, които обаче не са били напълно виждани от автора и неговите читатели. Все пак това второ значение лежи отвъд егзегетиката виждана в по-широката сфера на херменевтиката. Следователно задачата на егзегетиката тук е да разбере какво е искал Йоан да чуят и разберат неговите първоначални читатели.

3. Човек трябва да бъде особено внимателен да не преувеличи идеята за „аналогия на Писанията” при егзегетиката на Откровение. Аналогията на Писанията означава, че Писанието трябва да бъде тълувано в светлината на другите Писания. Ние приемаме това за себеочевидно поради приемането, че цялото Писание е Божие Слово и идва от Бога. Все пак да се тълкува Писанието чрез Писнаието не следва да се практикува по такъв начин, че човек да трябва да превърне други Писания в херменевтични ключове за отключване на Откровение.

Така едно нещо е да разпознаем как Йоан новаторски използва образите от Данаил или Екзекиил или да видим аналогията в апокалиптичните образи от други текстове. Но не трябва да смятаме, както правят някои тълкувателни школи, че читателите на Йоан са чели Матей или 1 и 2 Солунци и че те вече знаят от прочита на тези текстове определени ключове за разбиране на написаното от Йоан. Следователно всеки ключ за тълкуването на Откровение трябва да бъде вътрешен за текста на самото Откровение или по някакъв друг начин достъпен за оригиналните получатели в техният собствен исторически контекст.

4. Поради апокалиптичната/пророческата литература на книгата съществуват някои допълнителни трудности на егзегетично ниво особено такива свързани с образността. Ето някои предложения в тази област:

а) Човек трябва да е чувствителен към богатия идеен фон в композицията на Откровение. Основният източник на тези идеи и образи е Стария Завет, но Йоан черпи образи и от апокалиптичната и дори от древната митология. Тези образи обаче, макар и извлечени от различни източници, не означават непременно това, което означават в своите собствено източници. Те са били претопени и трансформирани под вдъхновението и след това смесени заедно в това „ново пророчество.”

б) Апокалиптичната образност е от няколко вида. В някои случаи образите, подобно на магарето и слона в американските политически карикатури, са устойчиви. Звярът от морето например изглежда е стандартен образ за световна империя, а не за отделен управник. От друга страна някои образи са флуидни. „Лъвът” от юдовото племена практика се оказва „агне” (Откровение 5:5-6) – единственият лъв, който се появява в Откровение. Жената в гл. 12 очевидно е положителен образ, но жената в гл. 17 е отрицателен. По подобен начин някои от образите очевидно са конкретни. Седемте светилника в 1:12-20 са определени като седемте църкви, а змеят от гл. 12 като Сатана. От друга страна много от образите вероятно са обобщаващи. Например четиримата конника в гл. 6 вероятно не представляват някое конкретно завоевание, война, глад или смърт, а показват човешката падналост като източник на страдание за църквата (6:9-11), което на свой ред се явява причина за Божия съд (6:12-17). Всичко това означава, че образите са най-трудната част от егзегетичната задача. Поради това са необходимо две допълнителни свързани с тях бележки.

в) Когато Йоан сам тълкува своите образи тези изтълкувани образи трябва да бъдат държани твърдо и да се използват като начална точка за разбиране на останалите. Има шест подобни изтълкувани образа: Един като човешкия Син (1:17-18) е Христос, Който единствен „беше мъртъв и..живее до вечни векове!” Златните светилници (1:20) са седемте църкви. Седемте звезди (1:20) са седемте ангела, или посланика, на църквите (за съжаление това все още не е ясно понеже думата ангел може на свой ред да е нов символ). Големият змей (12:9) е сатана. Седемте глави (17:9) са седемте хълма, на които стои жената (както и седем царе ставайки по този начин флуиден образ). Блудницата (17:18) е великият град, явно сочещ към Рим.

г) Виденията следва да се разглеждат като цяло и да не настояваме за прекалена алегоризизация на детайлите. В това отношение те са подобни на притчите. Цялото видение се опитва да ни каже нещо. Детайлите са или (1) драматични ефекти (6:12-14) или (2) добавят към цялостната картина, така че читателите да не направят грешка при тяхното идентифициране (9:7-11). По този начин слънцето, което почернява подобно на вретище и падащи като смокини звезди вероятно не „означават” нищо. Те просто правят цялостното описание на земетресението по-впечатляващо. Но в 9:7-11 скакалците със златни корони на главите, човешки лица и дълга коса като на жени едва ли могат да бъдат объркани – това са варварските орди от далечните краища на Римската империя.

5. Една последна бележка: апокалипсисите като цяло и Откровение по-конкретно, рядко си поставят за цел да ни дадат детайлно, хронологично описание на бъдещето. Тяхното послание не е свързано с това. Грижата на Йоан е, че без значение как изглеждат нещата в настоящето, Бог е в контрол на историята и на църквата. И макар че църквата ще се срещне със страдания и смърт тя ще триумфира в Христос, Който ще съди враговете Си и ще спаси народа Си. Всички видения следва да бъдат виждани в светлината на тази основна загриженост.

Подобно на повечето други жанрове е удачно да започнем нашата егзегетика на Откровение с една частична реконструкция на ситуацията, в която то е написано. За да направите това добре следва и тук да приложите казаното по-рано – да се опитате да прочетете цялата книга наведнъж. Четете, за да уловите голямата картина. Не се опитвайте да обясните всичко. Нека самото ви четене да е едно преживяване. Т.е. оставете виденията да преминават през вас подобно на вълни разбиващи се в брега, едно след друго, докато придобиете усещане за книгата и нейното послание.

Докато четете си водете си някои мислени или писмени бележки за автора и неговите читатели. След това се върнете за втори път и отбележете всички места където се казва, че читателите на Йоан са участници в неговите страдания (1:9). Това са много важни исторически индикатори.

Например в седемте писма отбележете 2:3, 8-9, 13, 3:10 плюс повторението на фразата „на този, който победи.” Петият печат (6:9-11), който следва опустошението от четиримата конници показва християнските мъченици, които са заклани заради „словото” и „свидетелството” (точно заради което Йоан е заточен според 1:9). В 7:14 голямото множество, което няма вече да страда никога (7:16) „идва от голямата скръб.” Страданието и смъртта отново са свързани със „свидетелството за Исус” в 12:11 и 17. И в глави 13-20 страданието и смъртта са конкретно свързани със звяра (13:7; 14:9-13; 16:5-6; 18:20,24; 19:20.

Този мотив е ключов за разбирането на историческия контекст и напълно обяснява поводът и целта за написването на книгата. Самият Йоан е в изгнание заради вярата си. Други също търпят страдания – един дори е убит (2:13) – заради „свидетелството за Исус.” Докато Йоан е „в Духа” той разбира, че техните настоящи страдания са единствено началото на бедите за тези, които откажат „да се поклонят на звяра.” В същото време той не е напълно сигурен, че цялата църква е готова за това, което предстои. Така той пише своето „пророчество.”

Основните теми са напълно ясни: църквата и държавата са се сблъскали и първоначалната победа изглежда принадлежи на държавата. Така той предупреждава църквата, че предстоят страдание и смърт. Ще стане много по-зле преди нещата да се подобрят (6:9-11). Той е силно загрижен те да не се предадат в своето угнетение (14:11-12; 21:7-8). Но това пророческо слово е също така и насърчение понеже Бог контролира всичко. Христос държи ключовете на историята и църквата в ръката Си (1:17-20). Така църквата триумфира дори в смъртта (12:11). Накрая Бог ще излее гнева Си върху тези, които носят страдание и смърт и ще даде вечна почивка на останалите верни. Разбира се, в този контекст, Рим бил врагът, който ще бъде съден.

Тук трябва да отбележим, че един от ключовете за тълкуване на Откровение е разликата, която Йона прави между две важни думи или идеи – скръб и гняв. Да объркаме двете като ги отнесем към едно и също нещо означава безнадеждно се оплетем в казаното.

Страданието (и смъртта) очевидно е част от това, което църквата е преживявала и ще преживява. Божият гняв от друга страна е Неговият съд, който ще се излее върху тези, които нападат Божия народ. Всеки от различните видове контекст в Откровение ясно показва, че Божият народ няма да понесе ужасния гняв на Бога когато последният се излее върху враговете Му, но е също толкова ясно че той ще страда от ръцете на неприятелите си. Трябва да отбележим, че това разграничение е в пълно съгласие с останалата част от Новия Завет. Вижте например 2 Солунци 1:3-10 където Павел се „хвали” с „гоненията и изпитните” на солунците (използвана е същата гръцка дума за „страдания”), но също така и отбелязва, че накрая Бог ще съди тези, „които ви наскърбяват” (глаголната форма на думата използвана за страдания).

Можете да отбележите също как отварянето на петия и шестия печат (6:9-17) повдига двата ключови въпроса в книгата. При петия печат християните мъченици викат: „Колко още всевластни Господи…докато въздадеш на земните жители за кръвта ни?” Отговорът е двустранен: (1) Те трябва да „почакат още малко” понеже ще има още много мъченици и (2) все пак съдът е абсолютно сигурен както показва шестия печат.

При шестия печат когато съдът идва осъдените викат: „Кой може да устои?” Отговорът е даден в ст. 7: тези, които Бог е подпечатал, които „са опрали дрехите си и са ги избелили с кръвта ан Агнето.”

За да разберем което и да е от специфичните видения в Откровение особено важно е не само да държим сметка за фона и значнеието на образите (въпросът за съдържанието), но също така и да запитаме как това конкретно видение функционира в книгата като цяло. В това отношение Откровение е много подобно на посланията и пророците. Последните са сборници от отделни пророчества, не винаги с ясна функционална цел и връзка едно с друго. В посланията, както ще си спомните, трябва да „мислим по параграфи” понеже всеки параграф се явява градивен блок за цялостния аргумент. Така е и с Откровение. Книгата е творческо структурирано цяло и всяко видение е интегрална част от това цяло.

Тъй като Откровение е единствената по своя род книга в Новия Завет ще се опитаме да ви преведем по целия път през нея вместо просто да предложим един два модела. Разбира се, трябва да отбележим, че основната структура е ясна и не е предмет на спор. Трудностите се появяват по отношение на това как да тълкуваме тази структура.

Книгата се развива като една велика драма, в която по-ранните сцени поставят основата и разкриват характерите, а по-късните се нуждаят от всички по-ранни сцени, за да бъдем в състояние да следваме сюжета.

Глави 1-3 поставят сцената и ни представят по-голямата част от важните „герои.”

Първо, имаме самият Йоан (1:1-11), който е разказвачът. Той е заточен заради вярата си в Христос и получава пророческо видение, в което вижда, че настоящото гонение е само предвестник на това, което предстои.

Второ, Христос (1:12-20), Когото Йоан описва както с величествени образи почерпани основно от Данаил както Господ на историята и Господ на църквата. Бог не е изгубил контрол независимо от настоящото преследване понеже единствено Христос държи ключовете на смъртта и на ада.

Трето, църквата (2:1-3:22). В писма до седем реални, но също така и представителни, църкви Йоан насърчава и предупреждава църквата. Преследването вече е реалност, за църквата е обещано то дори да се усили. Но има множество вътрешни неуредици, които също заплашват нейното добруване. На тези, които побеждават са дадени обещание за вечна слава.

Глави 4-5 също помагат да се постави сцената. Със спиращо дъха видение представящо хваление и поклонение, на църквата е казано, че Бог царува в суверенно  величие (гл. 4). На вярващите, които може би се чудят дали Бог наистина е там действащ за тяхна полза, Йоан напомня, че Божият „лъв” е „Агне,” Което само е изкупило човечеството чрез страдание (гл. 5).

Глави 6-7 започват да разказват същинската драма. На три пъти виденията в книгата са представени във внимателно структуриран ред от седем (гл. 6-7, 8-11, 15-16). Във всеки от тези случаи първите четири вървят заедно формирайки една картина. В гл. 6-7 и 8-11 следващите също вървят заедно, за да представят две страни на една друга реалност. Те след това са изтълкувани чрез вмъкването на две видения преди да бъде открито последното. В гл. 15-16 последните три са групирани заедно без интерлюдия. Вижте как това действа в гл. 6-7

1. Бял конник = завоевание
2. Червен конник = война
3. Черен конник = глад
4. Блед конник = смърт
5. Въпросът на мъчениците: „Колко още?”
6. Земетресението (Божия съд): „Кой може да устои?”

а. 144 000 подпечатани

б. Огромно множество

7. Божият гняв: седемте тръби в гл. 8-11.

Гл. 8-11 откриват съдържанието на Божия съд. Първите четири тръби показват, че част от съда ще включва големи природни бедствия. Тръби пет и шест показват, че той също така ще дойде чрез варварските орди и голяма война. След интерлюдията, която показва как Бог прославя Своите „свидетели” дори след като те умрат, седмата тръба свири свършека: „Земното царство стана царство на нашия Господ и на Неговият Христос.”

По този начин ние сме преведени през страданието на църквата и Божия съд върху враговете на църквата при окончателният триумф на Бога. Но виденията не са завършили. В глави 8-11 ни е дадена по-голямата картина докато глави 12-22 представят детайли за тези съд и триумф. Случващото се прилича донякъде на разглеждане на творбите на Микеланджело в Сикстинската капела. Отначало човек е поразен от преклонение при вида на цялата църква. Едва след това той може да разгледа отделните части и да види величието струящо от всеки детайл.

Гл. 12 е богословският ключ към книгата. В две видения ни е разказано за опита на сатана да унищожи Христос и за собственото му поражение. Така, във вече представената новозаветна рамка на вече/не още сатана е показан като победен враг (вече), чието окончателно поражение все още предстои. Затова има радост понеже „дойде спасение” и все пак има оплакване на църквата понеже сатана знае, че времето, което му остава е кратко и си отмъщава на Божиите хора.

Гл. 13-14 показват как за църквата от времето на Йоан това отмъщение приема формата на Римската империя с нейните императори, които изискват религиозно поклонение. Но империята и императорите са обречени (гл. 15-16). Книгата завършва както една „история за два града” (гл. 17-22). Земният град (Рим) е осъден заради своето участие в преследването на Божият народ. Той е последван от Божия град, в който Божиите хора живеят вечно.

В тази цялостна структура някои от виденията представят значителни трудности както за значението на тяхното съдържание така и за функцията им в цялостния контекст. За тези трудности вие често ще трябва да се консултирате с някой от по-добрите коментари.

Херменевтичите трудности свързани с Откровение са много подобни на тези от пророческите книги разгледани в глава 10. Подобно на останалите жанрове Божието слово към нас трябва да бъде открито преди всичко в неговото Слово към първите читатели. Но за разлика от останалите жанрове пророците и Откровение често говорят за неща, които за първите читатели предстоят да се случат. Често това, което „предстои” има една временна непосредственост за нас, които от своята историческа гледна точка вече са се случили. Така Юда вече е отишъл в плен и е бил възстановен точно както пророкува Еремия и Римската империя е изпитала частичен съд отчасти чрез варварските орди, точно както вижда Йоан. За подобни реалности херменевтичните проблеми не са особено големи. Ние все още можем да чуваме като Божие Слово причините за този съд. Точно като имаме основания да смятаме, че Бог винаги ще съди тези, „които продават бедняка за чифт обуща” ние с право можем да заключим, че Божия гняв ще се излее върху страните, които преследват християните точно както е станало с Рим.

Освен това ние все още можем да чуем като Божие Слово – всъщност трябва да го чуем по този начин – че ученичеството води до кръста, че Бог не ни е обещал свобода от страдания и смърт, а триумф чрез тях.

По този начин Откровение представлява Божие слово за насърчение и утеха на християните, които страдат без значение дали в червен Китай, Камбоджа, Уганда или на някое друго място. Бог е в контрол. Той е видял съдът на Неговия Син и последният ще бъде приет.

Всичко това е едно слово, което трябва да бъде чувано отново и отново в църквата – на всяко място и по всяко време. Да пропуснем това слово означава изобщо да не разберем книгата.

Но нашите херменевтични трудности не лежат в чуването на това слово, словото на предупреждение и утеха, което е идеята на книгата. Нашите трудности са свързани с друг феномен на пророчеството – по-точно с това, че „темпоралното” пророческо слово често е тясно свързано с окончателните есхатологични реалности. Това е особено вярно за Откровение. Падането на Рим в гл. 18 изглежда като първата глава на свършека и много от картините на „темпоралните” присъди са свързани с думи или идеи, които също така включват и окончателния край като част от картината. Изглежда няма начин да отречем това. Въпросът е какво да правим с него? Ние вече сме говорили по този въпрос в глава 10. Тук ние просто споделяме някои мисли.

1. Трябва да разберем, че картините на бъдещето са именно това – картини. Картините изразяват една реалност, но самите те не трябва да бъдат бърклани със самата реалност нито пък детайлите от всяка картина задължително трябва да се „изпълнят” по някакъв специфичен начин. Например когато първите четири тръби прогласяват природни бедствия като част от Божия съд не трява задължително да очакваме едно буквално изпълнение на тези картини.

2. Някои от картините, които имат за цел да предават най-вече сигурността на Божия съд не трябва да бъдат тълкувани като означаващи „скорошност” или поне „скорошност” в една ограничена перспектива. По този начин когато сатана е победен при Христовите смърт и възкресение и е „хвърлен на земята” за да донесе хаос върху църквата той знае, че времето му е „кртатко.” Но „кратко” не означава задължително „много скоро,” а нещо подобно на „ограничено.” Наистина ще дойде ден когато той ще бъде „вързан” завинаги, но никой не знае този ден и час.

3. Картините, в които „темпоралното” е тясно свързано с „есхатологичното” не трябва да бъдат виждани като едновременни – дори ако първоначалните читаели са ги разбирали по този начин. „Есхатологичната” дименсия на съда и на спасението трябва да ни предупреди за възможността на една „не още” дименсия за много от картините. От друга страна изглежда не съществуват определени правила за това как да очакваме или да разбираме тези все още бъдещи елементи. Трябва да внимаваме да не прекарваме прекалено много време спекулирайки с това как нашите собствени съвременни събития могат да паснат в картините на Откровение. Книгата няма за цел да пророкува за съществуването например на червения Китай нито да ни даде буквалните детайли за свършека на историята.

4. Макар вероятно да има много случаи където има втора, предстояща да се изпълни, дименсия в картините, на нас не ни е даден ключ, с който да разберем това. В това отношение самият Нов Завет показва известна неяснота. Образът на антихриста например е особено труден. В писанията на Павел (2 Солунци 2:3-4) той е конкретна фигура. В Откровение 13-14 той се появява под формата на римския император. И в двата случая неговата поява изглежда е есхатологична. Но в 1 Йоан всичко това е реинтерпретирано по един обобщен начин, така че да се отнася до т. нар. гностици, които са нападали църквата. Как тогава ние трябва да разбираме този образ по отношение на нашето собствено бъдеще?

Исторически църквата е виждала (в определен смисъл вярно) едно множество от земни управници като израз на антихриста. Хитлер със сигурност отговаря на картината, както и Иди Амин за едно поколение угандци. В този смисъл продължават да идвам множество антихристи (1 Йоан 2:18). Но какво да кажем за една конкретна световна фигура, която ще придружава последните събития? Казва ли ни Откровение 13-14 че това ще бъде така? Нашият собствен отговор е, не задължително. Ние обаче сме отворени и за тази възможност. Самата няснота на новозаветните текстове ни кара да бъдем предпазливи и да не говорим с догматична сигурност.

5. Картините, които имат за цел да бъдат изцяло есхатологични трябва да бъдат приемани като такива. Картините от 11:15-19 и 19-22:21 са изцяло есхатологични. Ние трябва да ги приемем като Божие слово, което все още предстои да се изпълни. Но дори те са картини. Те ще се изпълнят на Божието време по Божия начин – и без съмнение ще се изпълнят безкрайно по-величествено дори от тези велики картини. Точно както началото на Писанието говори за Бога и творението така и заключителните думи говорят за Бога и свършека. Ако за нас има неяснота относно това как детайлите ще се сбъднат няма съмнение относно това, че Бог ще ги изпълни – на Своето време и по Своя начин. Тази сигурност може да помогне на нас както е помагала и на първите читатели и да ни насърчи.

Докато Той дойде ние вече живеем бъдещето чрез слушането и покорството на Неговото Слово. Но идва ден когато книги като тази няма повече да са необходими. „Никой няма вече да учи ближния си…понеже всички ще Ме познават” (Еремия 31:34). И заедно с Йоан и с Духът на невястата ние казваме: „Амин, Ела Господи Исусе.”